От съседната стая отново се разнесоха нечленоразделни звуци. Този път те приличаха на приглушено мяукане. Трябваше да види какво става там. Но първо щеше да изпие един чай.
Тътрейки крака, мъжът в черно отиде в голямата, облицована с дървена ламперия кухня и натисна копчето на синия електрически чайник. Нямаше кой знае какво доверие на модерните нововъведения, но тази машинарийка наистина беше хубава, защото пестеше време. И не съществуваше никаква опасност да изгори котлона, тъй като се изключваше сама. Наистина изгаряше от нетърпение. Операцията започна едва днес, а той вече се умори да чака. Това беше специфична черта на всеки руснак, който искаше всичко и веднага. Но не биваше да забравя, че си имаше работа не с някакви си улични хулигани. Ако противникът му се досетеше за какво става дума, нямаше да се спре пред нищо, за да го размаже като муха. Затова трябваше да бъде много внимателен.
Мъжът в черно отпи жадно от горещия черен чай и изгори небцето и езика си. Но не усети болка, защото отново го обзеха тревожни мисли. Е, оставаше му само да се надява, че не е сгрешил с кандидатурите, които бе набелязал в качеството на инструменти. Защото грешката щеше да е не само непростима, а дори би се превърнала в катастрофа, зачерквайки всичко, което бяха планирали години наред. Да, трябваше да помисли и за момчето… Вероятно щеше да му предложи от утре да поживее временно при него. Нищо, че едната стая в дома му беше заета, а в другите две държеше необходимите неща, но двамата можеха да спят спокойно на едно легло. Както се казва — сърце да е широко. Така беше най-добре, защото когато скоро настъпеше моментът за жертвоприношението, нямаше да му се наложи да издирва момчето по телефона. За разлика от момчето мъжът в черно не чакаше слава. Нямаше нужда от нея. Имаше кой да го похвали и да го награди достойно. Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение.
Той остави празната порцеланова чаша с остатъците от чай и неохотно си помисли, че след това щеше да му се наложи да си губи времето, за да я мие на ръка, тъй като японската миялна машина за съдове се запушваше с чаените листенца и веднъж дори му се наложи да я ремонтира. Вече беше време. Той стигна по малкия коридор до заключената врата, пъхна плоския ключ в отвърстието, завъртя го два пъти и в същото време натисна жълтото езиче на самоделната брава. Отвори безшумно вратата и застина на прага, взирайки се в мрака. Мяукащите звуци най-неочаквано секнаха.
Шестнайсета глава
Сламката
22 часа и 40 минути
Гледката, която се разкри пред Калашников, се наричаше „дежа вю“, включително и гадната миризма на изгорели коси. Той видя медицинските експерти, облечени в бяло, които пълзяха по пода като огромни мравки, Склифасофски с пура в ръка, седнал в продъненото кресло, и примесените с пепел въгленчета по паркета. Всъщност, както би се изразил въпросният московски пиар мениджър, това беше upgraded дежа вю, защото в гримьорната се тълпяха и други служители на отдела за оперативни разследвания — следователят от криминалната полиция на Хамбург Герхард Краузе и офицерът от китайските специални служби Ван Ли.
Краузе му приличаше на нелегалния милионер от една весела книга, която бе прочел още през трийсетте години. Впоследствие и двамата й автори му подариха един екземпляр с автограф тук, в Града. Краузе беше класически германец с тлъста мутра, светли коси и безцветни мигли. Дори очите му изглеждаха прозрачнобели. За външността на Ван Ли не можеше да се каже нищо определено и Калашников го различаваше от останалите китайци единствено по кафявата бенка до окото. Ако не беше тя, като нищо можеше да го сбърка със собственика на нелегалното кафене Вонг.
Алексей не забеляза веднага шефа. Той стоеше и разглеждаше някакъв стар плакат на стената. И едва когато Малинин се изопна и тракна с токове, той разбра, че началството също е тук.
Калашников погледна към плаката и моментално осъзна коя беше жертвата този път. Когато тази жена пристигна в Града преди четирийсет години, появата й предизвика фурор. А когато обявиха условията на наказанието й, тълпите от поклонници едва не разбиха вратата на Главния съд, а на специалните части им се наложи да използват гумени палки. Така че можеше да си представи какво щяха да кажат сега, ако видеха всичко това. Управителят на кабарето също беше тук и непрекъснато бършеше с носна кърпа плешивото си теме. Мъжът се потеше само при мисълта за неочакваното посещение на толкова много важни персони.