— Здраве желая, ваше високоблагородие!
Казашкият унтерофицер Сергей Малинин имаше добра репутация във Ведомството заради невероятната си изпълнителност, но според Калашников беше тъп като баобаб. Но той се обади именно на него, веднага след като шефът се скри зад вратата.
— Разпита ли съседите, Серьога? — попита Алексей.
— Тъй вярно! — Малинин гледаше предано началството в очите.
Калашников знаеше резултата предварително и усещаше, че в разследването едва ли щеше да има сензации. В подобни дела винаги възникваше огромен проблем със свидетелите, но задължителните правила трябваше да се спазват.
— Някой чул ли е поне нещо?
— Съвсем не!
— Защо?
Малинин се поколеба за секунда, но моментално съобрази какво да отговори:
— Защото е било нощ, ваше благородие! Спали са, мръсниците!
Хората с бели престилки зад гърба им сдържано се изсмяха. Калашников прикри усмивката си по навик и се обърна към Склифасофски:
— И какво ви хрумна в първия момент, докторе? Какъв мотив би могло да има подобно престъпление? И колко би трябвало да си мразил покойния, за да поискаш да го изгориш дори в самия пъкъл?
Хирургът сви рамене и угаси пурата. Из стаята плъзнаха лъкатушещи струйки лилав дим, чийто аромат се смеси с миризмата на изгоряло.
— Вие сте опитен човек, Алексей Григориевич, и няма защо да се правите на Орлеанската дева. Убитият беше изключителен мръсник. Сигурен съм, че вие много добре знаете това, но съм готов да ви информирам, че най-малко петстотин милиона души са мразили покойника от цялото си сърце. Надявам се, любезни господине, че тази информация значително ще стесни кръга на заподозрените.
Склифасофски се разсмя, доволен от шегата си. Калашников замълча, хапейки замислено долната си устна. Ситуацията наистина не беше от лесните. Нямаше следи, нямаше отпечатъци, никой от съседите не беше чул нищо. Налице беше истинско „задънено разследване“, както се изразяваха обикновено в московската полиция за дела, които дяволски трудно можеха да бъдат разкрити. Обикновено такива дела се разкриваха едва след години разследване.
Алексей разтвори найлоновата торбичка и доближи още веднъж документа за самоличност на убития до очите си. Жертвата имаше подпухнало лице и редки коси, а безжизнените му зеници излъчваха студенина дори през целофана. Когато доведоха този човек в града, се наложи да отцепят пътя, по който го караха, с отрядите със специално предназначение, обозначени с изображението на рогата глава върху ръкава. Милиони граждани ликуваха, танцуваха на самото шосе, прегръщаха се и пееха. Толкова дълго бяха чакали това да се случи и най-сетне той беше дошъл тук! През изминалите шейсет години като че ли всички бяха свикнали с пребиваването му в града и не се учудваха, когато срещаха дребната му прегърбена фигура на улицата. Но очевидно това не беше така. През всичките тези години някой тайничко го бе мразил и с течение на времето тази омраза не го бе напуснала.
От черно-бялата снимка в Калашников бе вторачил тежкия си поглед Адолф Хитлер.
Шеста глава
Damage Inc.
11 часа и 04 минути
Еликсирът се изливаше бавно в шишенцето — капка по капка. Макар че трябваше да отлее само десетина грама, той вече на три пъти спира, защото ръцете му трепереха. Изчакваше, докато ледените тръпки по тялото му преминат, и започваше отново. Нямаше нужда да бърза, тъй като разполагаше с много време. Вярно, ставаше в пет часа сутринта, за да отиде на работа, но за сметка на това свършваше до обяд, тъй че нямаше закъде да бърза, понеже разполагаше с целия ден. Побиваха го тръпки, защото много ясно си представяше, че дори при най-лекото трепване еликсирът може да капне върху кожата му, а тя моментално щеше да пламне и той само за секунда щеше да се превърне във факла…
Поръчковата смърт на обекта беше ярка и феерична и за миг дори съжали, че жертвата почти не се мъчи. Естествено, начинът, по който бе извършено убийството, се оказа абсолютно необичаен и беше прекалено хитър, докато самият той предпочиташе по-лесните и по-сигурни, както му се струваше преди, методи. Съвсем друго бе да притиснеш наточеното острие до гърлото на човека и да усещаш острата миризма на прясно заклано животно, която те удряше в носа… Точно както в детството му, когато колеха свине в селския плевник. На два пъти през нощта му се наложи да използва и снайперистка винтовка, макар че това беше прекалено изискан метод и той се чувстваше така, сякаш се намираше на стрелбище. Просто нямаше никакво усещане, че е лишил някого от живота му. Натискаш спусъка, а дребничката фигурка в далечината се прекършва и пада и нито чуваш предсмъртни хрипове, нито виждаш конвулсиите, нито усещаш тъмната кръв по ръцете си. Също като в компютърна игра, както би се изразила днес младежта. Точно така си беше.