— Бих искал и аз да съм така сигурен.
Келсън забарабани леко с пръсти по дръжката на стола си, след което ги сплете в скута си.
— Значи ще се оставите на милостта на епископите, заради вярата си в един човек — той ги изгледа остро. — Все пак е факт, че сте виновни по обвиненията, с които ви отлъчиха. Не можете да отречете събитията при параклиса на Свети Торин. Разбира се, има смекчаващи вината обстоятелства и се надявам, че каноническото право ще оправдае вашите действия поне в общи линии. Но ако се провалите, ако не отменят отлъчването, тогава какво? Мислите ли, че Шесторката ще ви остави да си отидете?
Келсън спря, за да погледне към входа, защото отвън се чуваха ниски гласове, явно се водеше някакъв спор. В този момент един от стражите отметна платнището и влезе в шатрата.
— Ваше Величество, епископ Истелин настоява да ви види. Твърди, че въпросът не търпи отлагане.
Келсън се намръщи:
— Въведи го.
Стражът излезе отново навън в здрача. Кралят огледа лицата на лордовете, особено тези на Морган и Дънкан. Истелин беше един от дванадесетте странстващи епископи на Гуинид, които нямаха свои епархии. Не беше присъствал в Дхаса миналата зима, когато Курията се разцепи.
Когато научи за събитията в свещения град, той декларира, че е на страната на Арилан, Кардиъл и останалите от Шесторката, а преди няколко седмици се присъедини към армията на Келсън, разположена до границата на Коруин. Истелин беше спокоен, сериозен прелат, който не парадираше с църковния си сан и със своето влияние. Беше нетипично за него да се натрапва за аудиенция при краля. Само нещо от изключителна важност би го накарало да направи това. Лицето на Келсън почти издаде тревогата му, когато епископът прекрачи прага на шатрата. В ръката си държеше сноп пергаментови листа, а изражението на лицето му се натрапваше със своята злокобност.
— Ваше Величество — поклони се тъжно Истелин.
— Милорд, епископе — отговори Келсън, като се изправи. Останалите последваха примера му.
Духовникът се огледа, кимна признателно и Келсън махна на хората да седнат.
— Предполагам, че новините, които носите не са добри, милорд — промърмори кралят, без да отклонява погледа си от Истелин.
— Предположението ви е вярно, Ваше Величество. — Епископът се приближи до Келсън и му подаде пергаментовите листа, които държеше. — Съжалявам, че аз съм приносителят на тези вести, но чувствах, че непременно трябва да ги узнаете.
Щом кралят взе листата от студените му пръсти, Истелин, който не желаеше да среща отново погледа на младия монарх, се поклони и отстъпи. Изпълнен с лоши предчувствия, Келсън хвърли поглед към първия лист и докато четеше, устните му се свиха в тънка бяла линия. Очите му, които от минута на минута ставаха все по-студени, се стрелнаха към добре познатия печат поставен върху документа, след което отгърна на следващата страница. Лицето му побеля, докато четеше и той очевидно се въздържаше да не смачка и разкъса пергамента веднага. Като прикриваше ледените, халдейнови очи с дългите си мигли, кралят започна да навива листата на дебел свитък и заговори, без да поглежда нагоре.
— Моля, всички да излязат — от гласа му лъхаше на студ и смърт. Човек просто не можеше да не се подчини. — На вас Истелин, ви се забранява да говорите за това, с когото и да било, докато Ние не ви разрешим. Ясно ли е?
Епископът, спря по пътя към изхода и се поклони тъжно:
— Разбира се, Ваше Величество.
— Благодаря. Моля, Морган и отец Дънкан да останат.
Двамата, които вече излизаха, се спряха и спогледаха, объркани от странното поведение на младия крал, след което обърнаха очи към него. Той стоеше с гръб към лордовете, поклащаше се на върха на пръстите си и потупваше с пергаментовия свитък по дланта на лявата си ръка. Морган и Дънкан се върнаха на предишните си места и застанаха в очакване. Нигел понечи да се присъедини към тях, но Дънкан вдигна ръка, за да го спре, а Морган помръдна като да му препречи пътя. Принцът повдигна примирено рамене, завъртя се на пети и последва останалите. Останаха само тримата.
— Всички ли излязоха? — прошепна Келсън. Той не беше помръднал по време на малкия конфликт с Нигел, а и сега единствената му активност беше потупването с пергаментовия свитък по ръката и контролираното му дишане.
Дънкан повдигна вежди към Морган и пак погледна към краля.
— Излязоха, Ваше Величество. Какво се е случило?