— Съгласни — каза Морган, като си играеше с каишката на шлема. — Ако искаш, можем да уредим, той да се свързва с нас чрез медальона си, както правехме преди. Така добре ли е?
— Разбира се. Отец Дънкан ще го инструктира и ще приготви нещата ви за път. Ще ви трябват свежи коне, провизии…
— С удоволствие ще се погрижа за това, Ваше Величество — изрече Дънкан, като допи виното, вдигна шлема си и стана. — Ще намина и при епископ Истелин, за да инструктирам и него.
Свещеникът излезе, но Келсън остана загледан към изхода за известно време, след което се обърна към Морган. Той изучаваше високата слаба фигура, отпусната в стола срещу него, но внезапно откри, че присвитите очи на генерала също го наблюдават внимателно. Момчето сведе поглед към ръцете си и с изненада забеляза, че те треперят. Ядоса се и преплете пръсти.
— Ъ… Как мислиш, Аларик? За колко време ще успеете да стигнете до епископите и да направите каквото трябва? Искам… да знам кога да ви пресрещна с армията.
Морган се усмихна и докосна торбата на кръста си:
— Аз носа твоя печат с Лъва, принце мой. Аз съм твой защитник, който се е заклел да те пази.
— Не затова те питам и ти го знаеш — каза Келсън, като стана и започна нервно да се разхожда. — Отивате, за да се оставите на милостта на няколко епископа, които с еднаква вероятност могат да ви изслушат или да ви прережат гърлата, а ти ми говориш, че си бил мой защитник, заклел се да ме пази. Дявол да те вземе, Морган, искам да ми кажеш какво мислиш. Трябва ли да ти го кажа буква по буква? Искам да знам, вярваш ли на Арилан и Кардиъл!
Очите на Морган следваха младия крал и когато накрая той спря до стола си, с ръце зад гърба, го огледаха от главата до петите. От погледа на Келсън струяха интелигентност, разбиране и малко гняв. Генералът с труд потисна усмивката си. Момчето беше крал, който управляваше със сила и увереност, каквато Морган трудно можеше да прояви, но все още си оставаше дете в много отношения. Необмислените пориви на откровеност, които Келсън проявяваше от време на време, все още забавляваха Морган.
Но Аларик добре знаеше, кога кралят е сериозен. Той долавяше настроението на Келсън така добре, както преди разбираше и бащата — Брайън. Генералът погледна шлема в ръцете си, след което срещна очите на краля.
— Срещал съм Арилан само веднъж, а Кардиъл никога, принце мой. Но те са единствената ни надежда. Арилан, като че ли винаги е бил на наша страна. Той те подкрепи на коронацията и не се намеси, макар че сигурно е подозирал наличието на някаква магия. Доколкото знам, той и Кардиъл са били най-твърдите ни поддръжници, когато се е обсъждал въпросът за възбраната. Мисля, че нямаме друг избор, освен да им вярваме.
— Но да се набутате в Дхаса, когато е обявена награда за главите ви… — започна Келсън.
— Наистина ли мислиш, че ще ни познаят? — изсумтя Морган. — Я ме виж. Кога съм бил с брада и облечен в селски дрехи? Кога съм бил в Дхаса? Аз, Аларик Морган? Кой нормален човек, след като е отлъчен, преследван и знае, че всеки в страната го търси, би дръзнал да се появи в сърцето на най-свещения град в Гуинид?
— Аларик Морган — въздъхна Келсън с примирение. — Добре, да приемем, че успеете да стигнете до Дхаса и да се вмъкнете в епископския дворец, без да ви забележат — тогава какво? Никога не сте ходили там. Как ще търсите Арилан и Кардиъл? А ако ви хванат, преди да ги намерите? Тогава какво? Представи си, че някой твърде старателен страж пожелае цялата слава за себе си и ви убие, преди да ви отведат пред епископите?
Морган се усмихна и обгърна шлема си с ръце.
— Забравяш нещо, принце. Ние сме дерини. Доколкото знам, това все още означава нещо.
Келсън се втренчи слисано в Морган. После отметна глава, засмя се доволно и седна на стола.
— Знаеш ли, Морган, твърде добър си за мен. Без да спориш, успяваш да покажеш на краля си, че говори глупости, при това, без да ядосаш нито себе си, нито него. Мисля, че става така, защото ме оставяш да говоря несвързано, докато не се изморя и не осъзная колко смешен изглеждам. Ще ми обясниш ли как го правиш?
— Защо да говориш несвързано? И защо да те оставям да го правиш?
Келсън се ухили:
— Знаеш, какво искам да кажа.
Генералът стана, отупа отново дрехите си от праха и изтърка шлема си с ръкав.
— Ти си млад и любознателен по природа, но ти липсва опита, който само годините могат да дадат — каза той спокойно. — Затова говориш несвързано. — Морган се замисли за момент. — А те оставям да го правиш, защото това е най-доброто лечение срещу тревогата, което ми е известно. Човек трябва да извади на светло страховете си и да се изправи лице в лице с тях. Щом веднъж разбереш кои от тях са смешни и кои са наистина основателни, ти си направил огромна крачка към победата и над двата вида. Достатъчно честен ли съм?