— Наистина бяхме там, нали?
— Разбира се, че бяхме — усмихна се Арилан. — И наистина изглежда, че все още има чудеса. Келсън, ако приемеш предизвикателството, веднага ще известим Уенсит. — Той въздъхна, докато подритваше остатъците от свещите и се отпусна тежко в стола до изрязания в земята осмоъгълник. — Сега можем да затворим Портала за Преход. Ако ни потрябва, можем да го използваме отново, но вече не е нужно да осъществяваме контакт със земята.
Келсън кимна и се приближи до преносимото писалище, откъдето взе перо и пергамент.
— С какъв тон искаш да го напиша? Уверен? Войнствен?
Арилан поклати глава.
— Не, леко смутен, но примирен, сякаш приемаш въпреки желанието си. Не искам да узнае, че сме се срещали със Съвета и сме прозрели измамата му. — В очите му проблесна лукав пламък. — Всъщност, нека тонът ти е нещастен, дори малко уплашен. Когато утре сутрин истинският съвет се появи като съдия на Дуела, тогава ще стане интересно!
Глава двадесет и четвърта
Така казва Господ: Ето ще докарам зло върху това място и върху всичките му обитатели.
По-късно същата вечер, подпрян на палатката на Келсън, Арилан наблюдаваше обсипания със звезди небосвод. Около него се носеха звуците на лагера. Може би това бе последната им нощ; конете пръхтяха и нервно подръпваха поводите си, нощните постове започваха обиколката на районите си, а мъжете приглушено разговаряха, готвейки се за сън. Факлите пред палатката на Келсън осветяваха с мъгливо оранжева светлина пространството пред Арилан, но блясъкът им не можеше да се сравнява с този на звездите в лятната нощ. Гледката бе така красива, че Арилан се запита дали не я вижда за последен път в живота си.
Чу шум от стъпки зад гърба си, обърна се и видя Келсън, който също се любуваше на звездите. Гологлав и загърнат с обикновен войнишки плащ, той също бе подвластен на лятната магия.
— Дали Аларик и Дънкан са тръгнали вече? — попита най-сетне той.
— Изпратих да ги повикат, скоро трябва да са тук.
Келсън въздъхна и хвърли разсеян поглед към постовете, осветявани от оранжевата светлина на факлите.
— Изглежда нощта ще е къса. Може би трябва да сме готови още преди изгрев-слънце, в случай че Уенсит е подготвил коварна клопка. Вестоносецът, който съобщи на Уенсит съгласието ни, каза, че той не се е зарадвал от новината.
— Ще сме подготвени, — рече Арилан. — А що се отнася до изненадите, боя се, че Уенсит ще е този, който ще се изненада при изгрев-слънце.
Той замълча. Погледът му бе привлечен от раздвижването, настъпило извън осветената от факлите площ, Морган и Дънкан минаваха покрай постовете. Двамата с Келсън им кимнаха за поздрав.
— Случило ли се е нещо, Келсън? — попита Морган.
Келсън поклати отрицателно глава.
— Не, просто съм нервен. Иска ми се да се изкача на върха на хълма и да разгледам отново позициите на врага. Нямам доверие на Уенсит.
— По-добре недей, — измърмори Дънкан под носа си, а Морган, повдигайки вежди, хвърли поглед към палатката.
— Как е Дери? — попита той.
Келсън проследи погледа му и пристъпи няколко крачки напред.
— Последният път, когато го видях, спеше дълбоко. Хайде, искам да се изкача на хълма. Той ще се оправи.
— Ще дойда след малко. Искам да проверя как е той.
Когато останалите изчезнаха в мрака, Морган се обърна и влезе в палатката. Кралското легло се осветяваше от една-единствена свещ и Морган успя да различи завитото с кожи тяло на Дери. Щом коленичи до него, кожените завивки се размърдаха и се показа лицето на ранения. Очите му бяха затворени, но явно сънуваше началото или края на своя кошмар. Той тихо изпъшка и прекара ръка по очите си, след което се отпусна и отново потъна в дълбок сън. На Морган се стори, че чува как Дери шепне името на Бран, но не беше сигурен в това. Морган се намръщи при лекото докосване до челото на Дери, но не го споходиха никакви видения, предизвикани от беглия контакт с угрижените му мисли. Какъвто и кошмар да бе сънувал, той вече бе свършил. Може би сега Дери щеше да спи спокойно.