— Да — отвърна Келсън, стана и тръгна с Морган към изхода. — Все пак ще внимаваш, нали? — попита кралят с изпълнен със съмнение глас.
— Кълна се в честта си, че ще внимавам, Ваше Величество.
Глава трета
Той ще обитава високо; крепостите на канарите ще бъдат мястото на защитата му; хляб ще му се даде, водата му няма да липсва.
Вече почти месец армията на Бран Корис, граф на Марли, лагеруваше сред полето под Кардоса. Мъжете от Марли, две хиляди на брой, бяха силни и жестоко предани на своя млад командир. Правилните редове от палатки бяха опънати на мокрото поле, покрай широката, излязла от коритото си река. Хората чакаха тя отново да се прибере в леглото си. Те чакаха този момент със страх, защото когато той настъпеше, войските на Уенсит от Торънт щяха да се спуснат към тях.
А неговите воини се биеха, като използваха магия — поне така се говореше. Това плашеше, чакащите бойци. Но въпреки опасността и почти сигурната смърт, мъжете от Марли щяха да останат до своя граф. Лорд Бран беше добър тактик и водач. Нещо повече, той беше изключително щедър към тези, които го подкрепяха. Нямаше причина сега, в кампанията при Кардоса да бъде другояче. Пък и в крайна сметка, какво друго можеше да иска истинският войник, освен свястна служба и водач, когото да уважава.
Беше ранна утрин, но в лагера цареше оживление. Лорд Бран, облечен в бойна куртка във военно синьо, се облегна на един от външните, подпорни колове на своята шатра. Отпи глътка от бокал пълен с горещо, греяно вино и започна да разглежда планините, осветени от ранните лъчи на слънцето. Златистокафявите му очи се присвиха леко, докато се опитваха да проникнат през мъглата. Красивите му устни, които изразяваха упорство и решителност, също бяха стиснати. Той пъхна палци в обсипания си със скъпоценни камъни пояс, докато мислите му се рееха някъде неизмеримо далеч.
— Някакви специални заповеди за днес, милорд?
Въпросът зададе барон Кембъл, дългогодишен васал на семейството на графа. Докато се приближаваше със свален в знак на уважение шлем, той със заучена лекота поправи закачения на рамото му плащ на светлосини и златни карета.
Бран тръсна глава:
— Как е реката днес?
— Все още е пет стъпки дълбоко дори при бродовете, милорд. Освен това има дупки, които могат да погълнат човек на кон, без да остане дори следа. Съмнявам се, че кралят на Торънт ще слезе от своите планини днес.
Бран разклати чашата си, отпи още една глътка и кимна:
— Тогава ще действаме както обикновено. Редовни патрули и наблюдение по западния периметър и символична охрана в останалите части на лагера. И ми прати оръжейника по някое време тази сутрин. Новият ми лък нещо не е наред.
— Да, сър.
Кембъл отдаде чест и се запъти да изпълни заповедите на Бран. От съседната палатка се приближи мъж в сиви, чиновнически дрехи. В ръцете си държеше сноп пергаментови листа. Бран го погледна с безразличие и мъжът се поклони почти на себе си, преди да подаде на графа перото за писане, което носеше.
— Кореспонденцията ви е готова за подписване, милорд. Куриерите чакат вашите заповеди.
Бран взе писмата, като кимна леко и бързо ги прегледа с отегчено изражение на лицето. После подаде чашата си на чиновника, за да я държи, докато се подписваше в края на всяка страница. Когато приключи, върна листата и си получи обратно бокала. Канеше се отново да разгледа планините, но чиновникът настоятелно прочисти гърло:
— Ъ-ъ-ъ, милорд…
Бран го изгледа, леко раздразнен.
— Милорд, не бихте ли желал да подпечатате писмото си до графиня Рикенда?
Бран стрелна с поглед пергамента в ръката на чиновника и се усмихна отегчено. Свали от палеца си тежък, сребърен пръстен с печат и го пусна в протегнатата ръка на мъжа.
— Ще се погрижиш за това, нали Джоузеф?
— Да, милорд.
— Всъщност предай писмото лично. Не е лошо да се опиташ да я убедиш да се премести заедно с детето на някое безопасно място, например Дхаса. Ще бъдат сигурно защитени, ако са с епископите.