— Е, не е точно така. — Морган последва Рикенда към леглото на Брендан. — Дори и уморените намират време да забавляват умни момченца. Каква приказка искаш да чуеш, Брендан?
Брендан се облегна на възглавницата с доволна усмивка и придърпа кожените постели до брадичката си.
— Разкажи ми за татко. Той е най-умният и най-смелият мъж в света. Разкажи ми приказка за него.
Морган замръзна на място и погледна към Рикенда, която също се вцепени от молбата. Момчето не знаеше, не можеше да знае, за предателството на баща си, а и разбира се, вината не бе негова. Морган не можеше да хвали Бран Корис, дори и заради очарователния му син. Усмихна се насила, колкото може по-непринудено, седна на ръба на леглото и погали детето по челото.
— Не и тази вечер, Брендан. Ще ти разкажа вместо това приказка за времето, когато кралят е бил малко момче, като теб. Кралят, който тогава бил само принц, имал красиво черно пони, наречено Найтуинд. Е, един ден Найтуинд напуснал ливадата до конюшнята си…
Докато Морган разказваше, Рикенда отиде настрана, за да наблюдава и двамата, доволна, че вниманието на Брендан бе успешно отвлечено от темата за баща му. Брендан се смееше доволно на всичко, което Морган му разказваше, а тя улавяше само по някоя дума от време на време. Той нарочно говореше тихо и по този начин превръщаше момента в събитие, което и двамата щяха да запомнят. Тя наблюдаваше високия, рус лорд, приведен над омагьосаното дете и сама попадна във вълшебната мрежа, която Морган изтъка.
След малко Аларик докосна с ръка челото на детето — то бе потънало в сън преди минута — и наведе за миг глава. Изправи се и се обърна към Рикенда. От него струеше спокойствие, някак чуждо и в същото време така типично за него. Подаде й ръка и тя се приближи, без да продума. После отново погледна спящото момче.
— Той е дерини, милейди. Вие знаете това.
Тя кимна сериозно.
— Зная.
Морган изведнъж се почувства неловко и пристъпи от крак на крак.
— Много прилича на мен, когато бях на неговата възраст. Точно такъв невинен и уязвим. Осъзнавам рисковете, но той трябва да бъде обучен. Тайната му не може да се опази завинаги, затова трябва да може да се защитава.
Тя кимна отново и погледна спящия си син.
— Не след дълго той сам ще открие, че не е като другите момчета. Ще го предупредя какво го очаква, но въпреки това се ужасявам, че аз трябва да разруша представите му. А и баща му. Той го боготвори. Но сега…
Гласът й замря и тя не довърши изречението, но Морган разбра мисълта й. Пусна ръката й и отиде до вратата, за да огледа съседното помещение. Сестра Люк се бе върнала и се суетеше около масата, подреждайки чашите и бутилката червено вино. При вида й, Морган се изчерви и се запита колко ли време е присъствала на сцената, но сестрата не каза нищо, докато запали още няколко свещи и леко му се поклони. Морган влезе във външното помещение и кимна в отговор, а сестрата изчезна навътре. След малко Рикенда дойде при него и Морган прикри неудобството си като наля две чаши вино.
— Тя чу ли? — промълви той, докато Рикенда отпиваше от чашата си.
Жената поклати отрицателно глава и седна срещу него на лагерната маса.
— Не, но дори и да е чула нещо, ще си мълчи. Освен това съм сигурна, че постовете са я предупредили, че не съм сама, — усмихна се тя — и че престоят ти не е достатъчно дълъг, за да се подхвърли на съмнение честността ми.
Морган се усмихна.
— Утре, милейди, — започна тихо той, — ако Гуинид оцелее, Бран трябва да умре. Знаете това.
— Предопределено е от съдбата, — прошепна тя, — но въпреки всичко се боя. Какво ще стане с нас, Аларик? Какво ще стане с всички ни?
Още един човек си задаваше същия мъчителен въпрос в палатката на Келсън. Под кожените завивки, близо до тлеещия огън, Дери се размърда неспокойно и отвори очи. Вече не можеше да потиска зова. Беше буден и поривът се усилваше. Приседна с олюляване и отметна завивките. Палатката бе празна. Изправи се на треперещите си крака. Затвори очи и поглади пръстена на ръката си. Когато ги отвори, в погледа му се четеше невиждана до сега решителност. Без колебание се обърна на пети и тръгна към входа с искрящи очи.
— Стража?
— Да, милорд?
Войникът бе внимателен, нетърпелив да изпълни задълженията си и отдаде чест при влизането си в палатката.
— Ще ми помогнете ли? — Дери чу гласа си, като че бе на друг човек. — Изглежда съм изгубил халката на плаща си. — Той посочи кожите, където бе спал и се усмихна извинително. — Сам бих я потърсил, но главата още ме боли, когато се навеждам.