Тя го погледна странно, изпълнена с нетърпение.
— Означава много за мен, отче, защото вие можете да разберете мъката ми по-добре. Но вие питате така, сякаш това е някаква пречка, защото сега всички знаят самоличността ви. Нима възнамерявате да изоставите свещеническото си призвание?
— Разбира се, че не.
— Вие се смятахте за добър свещеник през изминалите години, нали?
Той замълча.
— Да.
Рикенда се усмихна и коленичи.
— Тогава изповядайте ме, отче. Моля ви да изпълните обета си. Дълго време бездействахте.
— Но…
— Отстраняването ви е отменено. Защо се противите? Не е ли това призванието ви?
Дънкан се усмихна смутено и наведе глава, когато тя се прекръсти и събра ръце за молитва. Изведнъж осъзна, че прави онова, за което е роден и че никога няма да се усъмни отново. С нова увереност и спокойствие, той заслуша изповедта на Рикенда.
В другия край на палатката, Морган вдигна глава и въздъхна. Даде знак на стражите да пуснат Дери и да излязат. Момъкът лежеше спокойно пред него, унесен в сън. Аларик приседна на земята и се загледа в малкото късче почернял метал в ръката си. Келсън погледна пръстена и се обърна към Арилан. Никой от тях не гледаше дясната ръка на Дери, нито показалеца, побелял и скован, където бе пръстенът. Да, магията бе премахната, но това им коства много. Морган се опита да сподави прозявката си, но се отказа и се изпъна с удоволствие.
— Сега е добре. Най-после е свободен.
Келсън погледна пръстена в ръката на Морган и потръпна.
— Какво ли е преживял? Ти ми спести по-голямата част от това, Морган, но как ли ще живее занапред със спомена?
— Няма да му се наложи, — поклати глава Аларик. — Позволих си някои волности и изтрих паметта му за случилото се в Есгаир Ду. Част от ужаса ще го преследва до края на дните му, но изтрих най-лошото. След няколко седмици всичко ще се превърне в неясен спомен. И ще съжалява, че е изпуснал утрешното събитие. Вероятно ще спи няколко дни.
— Ако иска, нека вземе моята порция от утрешното участие — измърмори под нос кралят.
— А? — изсумтя Морган, който пропусна да чуе коментара.
— Няма значение, не прилича на един крал да говори така — захили се Келсън. — По-добре да поспим. Милейди?
Той протегна ръка на Рикенда, която бе приключила разговора си с Дънкан.
— Милейди, наистина съжалявам за онова, което стана. Бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да върна сина ви утре.
— Благодаря ви, господарю.
— Е, хайде, приятели — рече тихо Арилан. — Скоро ще се съмне.
Глава двадесет и шеста
Оногова, който седи над кръга на земята.
Утрото бе необичайно мразовито. В ранните часове имаше роса, но въпреки това въздухът бе тежък и потискащ, пропит с онази влажност, характерна за настъпващия сезон. Изгряващото слънце беше огнено червено отвъд високите източни върхове. Хоризонтът бе облян в алено и златисто. В лагера на Келсън мъжете гледаха оловносивото небе и тайно се кръстеха. За тях странната зора носеше лошо предзнаменование. Слънчевите лъчи щяха да направят деня по-поносим.
Келсън се намръщи докато закопчаваше колана около алената си туника.
— Това е невъзможно, Арилан. Казваш, че не трябва да ходим въоръжени, не трябва да носим каквито и да било железни предмети. Когато се сражавах с Чариса нямаше такива условия.
Арилан поклати глава и се усмихна на Морган и Дънкан. Четиримата бяха сами в палатката по свое собствено желание. Кардиъл бе отслужил литургия за тях, на която присъстваха Нигел, Уорън и неколцина от най-приближените съветници на краля.
Но сега бяха сами и знаеха, че когато напуснат уединението на палатката няма да могат да се усамотят отново. С въздишка, в която се чувстваше силата на безвъзвратното, Арилан привърза краищата на мантията си, прекръсти се и сложи успокоително ръка на рамото на Келсън.
— Зная, че ти звучи странно, но не забравяй, че тогава не си се дуелирал под официалната закрила и надзор на Съвета. Правилата при такива дуели са по-строги, защото има по-голяма опасност от измама.
— Измамата бе достатъчна, — измърмори под нос Морган, загръщайки се в черен плащ. — След като видях какво причини Уенсит на Дери, нищо не бих оставил в ръцете му.