— Много добре, сър. Тръгвам веднага.
Бран кимна в знак на благодарност, а чиновникът се поклони и като стисна по здраво пръстена се оттегли. Приближи се мъж в капитанска униформа. Човекът, който отдаде чест, беше облечен от глава до пети в груба, вълнена, избеляла, светлосиня дреха, а на стоманения му шлем трептеше светлосиньо перо. Бран се усмихна, а мъжът се поклони и отвърна на усмивката.
— Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам, Гуилим? — попита графът.
Мъжът поклати леко глава, което накара синьото перо отново да затрепти:
— Съвсем не, милорд. Мъжете от Пети кавалерийски молят за честта да присъствате на прегледа тези сутрин — той погледна към планините, които неговият лорд беше наблюдавал тази сутрин. — Във всеки случай това ще е далеч по интересна гледка от тези проклети планини.
Бран изгледа Гуилим и се усмихна лениво:
— Без съмнение. Но прояви търпение, приятелю. Щом това патово положение приключи, ще има предостатъчно неща да се вършат. Уенсит от Торънт няма винаги да си стои в своите планини.
— Да, прав сте в това…
Гуилим, който гледаше към прохода, докато говореше, изведнъж се напрегна и се взря внимателно през мъглата. Бран видя това и обърна очи в същата посока. Почти веднага щракна с пръсти към пажа, който през цялото време се въртеше наблизо, за да чуе, ако господарят му го повика.
— Ерик, бързо, донеси ми бинокъла. Гуилим, вдигни тревога. Може би се започва.
Момчето се втурна да изпълни заповедта, а Гуилим даде знак на няколко от своите хора, които стояха отдалечени на десетина — двадесет метра. Мъжете моментално реагираха на нареждането. Бран присви очи и продължи да се взира, но далечните фигури бяха скрити от мъглата и неясни. По склона се спускаха около дузина мъже, яхнали дорести коне. На утринната светлина дрехите им изглеждаха жълто-оранжеви. Водачът на колоната беше в бяло и носеше пика, на която висеше бяло знаме. Корис се намръщи и вдигна далекогледа, за да ги огледа по-подробно.
— Носят герба на Торънт — каза тихо на завърналия се Гуилим и дошлия с него Кембъл. — Водачът е вдигнал парламентьорски флаг. Има двама, които не са облечени в ливреи. Сигурно те са пратениците. — Свали бинокъла, подаде го на Кембъл, като погледна отново към конниците, след което отиде до ъгъла на палатката и щракна с пръсти.
— Бенет, Греъм, вземете хора и ги ескортирайте. Не забравяйте, че сме в примирие, но ги наблюдавайте внимателно. Това може да е някакъв номер.
— Да, милорд.
Докато пратениците продължаваха да слизат от планината, ескорта премина покрай палатката на Бран с дрънчене на юзди, ризници и брони. Към шатрата се приближиха няколко лорда. Тревогата явно се беше оказала излишна, но все нещо щеше да се случи, щом идваха емисари от Торънт.
Графът видя как двете групи конници се срещнаха на около триста метра от лагера, след което влезе в шатрата си. Секунди по-късно излезе отново с кама затъкната в пояса и сребърна диадема на главата. Когато обкръжената парламентьорска група се приближи, лордовете се струпаха около Бран като демонстрация на сила.
Сега Корис можеше да се убеди, че е бил прав за двамата благородници в групата. По-впечатляващият от двамата носеше брокатена мантия и пурпурна куртка. Той беше висок човек и около него витаеше усещането за нещо чуждо. Мъжът слезе от коня си и тръгна към посрещачите. Дрехите му бяха подгизнали от ездата през наводнения проход, но когато свали, украсения с черно перо шлем и го пъхна подмишница, лицето му не изразяваше каквито и да било чувства. Дългата му, черна коса беше захваната със сребърна фиба. В широкия си копринен пояс беше небрежно затъкнал кама, разположена така, че да бъде извадена с лявата ръка. Като изключим това изглеждаше невъоръжен.
— Предполагам, че Вие сте графът на Марли, главнокомандващ тази армия — попита мъжът с леко снизходителен тон.
— Аз съм.
— Тогава съобщението ми е за вас, милорд — продължи пратеникът, като се поклони леко. — Аз съм Лайънел, херцог на Арджинъл. Служа на Негово Величество, крал Уенсит, който нареди да ви предам неговите поздрави.
Бран присви очи, докато изучаваше говорещия. После пъхна палци в обсипания си със скъпоценности колан и каза:
— Чувал съм за Вас, милорд. Вие не сте ли роднина на самия Уенсит?
Лайънъл се поклони леко в потвърждение и се усмихна:
— Имам тази чест, сър. Моята жена е сестра на нашия многообичан крал. Вярвам, че ще осигурите безопасността ни, докато сме във Вашия лагер, милорд.