Той се обърна към съветниците и ги видя, че оживено говорят помежду си, но не успя да долови думите им. Осъзна, че са така зашеметени, колкото и той самият. Ако трябваше да бъде честен, налагаше се да признае, че и Келсън изглежда не по-малко учуден. Погледна побелелите лица на Лайънел и Бран, извърнати към мнимия Райдън.
— Част от това, което казваш, е истина, — рече лъже-Райдън. — Никога не съм мислил Дуелът да е честен, поне за теб. Въпреки че с мен ще стане нещо по-различно, краят ни ще е еднакъв. Погледни зад себе си.
Когато Уенсит се обърна, видя как Бран Корис се олюля и залитна, опитвайки се да се задържи за рамото на Лайънел, но се свлече на земята. Лайънел коленичи, за да му помогне, но и той падна на земята, останал без сили.
Уенсит гневно сграбчи яката на туниката си и с разширени очи се обърна към непознатия.
— Какво им направи, — прошепна той. — Отрови ги, нали? А аз? Защо не ми действа? Защо го направи?
— Да, отрова е, — каза Райдън. — И не се заблуждавай, че ще се спасиш. Повече време е нужно, за да подейства на истински дерини. Що се отнася до мен, остава ми съвсем малко. Противоотровата, която взех, забавя първоначалните реакции, но ускорява края. Все пак имам време да ти кажа кой съм и да изпиташ страх за първи път в живота си. Погледни си ръцете, Уенсит. Треперят. Това е един от първите признаци, че отровата действа.
— Не! — изкрещя Уенсит и стисна ръце, за да превъзмогне треперенето.
Мнимият Райдън го гледа още няколко секунди, след което се поклони леко на Келсън.
— Съжалявам, че ти отнех заслужената победа, Келсън, но не можех да поема риска за евентуална загуба. През шестте години, когато служех на Уенсит, платих висока цена. Не исках да губя всичко сега.
Докато той говореше, Уенсит се олюля и пряко волята си падна на колене. Келсън го гледаше вторачено.
— Какво, какво му даде?
— Наркотикът е подобен на мераша, също разрушава магическите сили на жертвата, но не може да се открие. Освен това действа бавно. Знаех го, когато го изпих, но такава е цената, за да се отърва от този човек.
Той посочи Уенсит, паднал на земята с втренчен поглед. Лайънел и Бран бяха неподвижни.
— Смъртта ми е сигурна, но поне ще е бърза и безболезнена, — продължи мнимият Райдън. — А те ще умират дълго и в мъки. Не са взели противоотрова. Освен ако вие не ги отървете от болката. Не можете да ги спасите, Келсън. Но поне можете да ги убиете. Само четирима могат да излязат живи оттук. Сега съм сигурен, че това сте вие.
— Но това е измама — прошепна Келсън, който не вярваше на ушите си. — Никога не съм искал да победя с измама.
— Повярвай ми, в сравнение с греховете им, тази смърт е твърде лека за тях. Вината им е огромна. Зная, че… — Той се поколеба за момент, преди да продължи. — Съжалявам, но отровата вече действа и в мен. Нямам време. Ще се възползвате ли от победата, която ти предлагам, Келсън? Ще станеш ли крал на дерините?
Келсън се обърна към спътниците си за първи път. Дънкан и Морган бяха пребледнели. Арилан се бе втренчил в Райдън, сякаш гледаше дух. Погледа на краля го стресна и се доближи до него.
— Мисля, че ви познах — каза той колебливо. — Не по външността или гласа. Маскировката ви е перфектна, но думите ви… Не можете ли да ни кажете кой сте?
— Какво значение има вече това? — Мнимият Райдън залитна и разпери ръце. Чертите на лицето му взеха да избледняват, около главата му заблестя слаба светлина, и пред тях се появи Стефан Коръм с напрегнато изражение.
— Здравей, Денис, — прошепна той. — Не ме убеждавай в глупостта на постъпката ми. Късно е. Няма да ти повярвам. Жалко само, че вече не ще ви видя. Нямаше друг изход.
— Стефан! — ахна Арилан и поклати глава.
Коръм се усмихна и едва се задържа на крака.
— Да, и аз се появих пред приятелите си Морган и Дънкан. Чертите му се размиха отново и пред тях се появи белокос мъж в сиво расо.
— Вие сте Свети Камбър! — възкликна Морган.
— Не, казах ви, че не съм. — Той поклати глава и отново прие облика на Коръм. Само няколко пъти ви се появих. — Той отново се олюля и затвори очи.
Арилан се втурна да го подкрепи.
— Стефан!
Коръм поклати жално глава.
— Не можете да ми помогнете, приятели. Само мъката бихте ми спестили. — Той едва преглътна и се подпря на рамото на Морган. През лицето му премина сянката на страх.