— Господ да ми е на помощ, Денис! Отровата действа по-бързо, отколкото очаквах.
Келсън застана зад Арилан с удивен поглед. Не можеше да сподели мига с тях. Едва познаваше Стефан Коръм, но тримата коленичили край него бяха свързани в едно. Той видя, че Морган сложи плаща си под главата на Коръм. Очите на човека бяха затворени, но при докосването погледна Арилан.
— Сам посегнах на живота си, — прошепна той. — Нямах друг избор, Денис. Смяташ ли, че Той ще ме разбере?
Очите му проблеснаха при вида на кръста на гърдите на Арилан. Епископът наведе глава и бавно кимна.
— Мисля, че трябва да разбере, приятелю. Ти винаги си бил толкова… толкова… — Гласът му заглъхна и той преглътна, преди да продължи.
— Боли ли те, Стефан?
Коръм поклати глава.
— Не много. От време на време. Скоро всичко ще свърши. Другите виждат ли… членовете на Съвета, тях имам предвид?
Арилан погледна пръстена и кимна.
— Да, но кръгът изкривява полезрението им. Искаш ли да им кажеш нещо?
— Не. — Коръм поклати глава. — Но искам ти да решиш кой да бъде приемника ми в Съвета, Денис. Въпреки че изглеждаше, че съм срещу теб в миналото, ценях приятелството и смелостта ти. Обещай ми, че ще им предадеш волята ми, когато им разкажеш за смъртта ми.
Очите му се затвориха и той едва си пое дъх Морган погледна Арилан с безпокойство.
— Нищо ли не можем да сторим? Не може ли аз и Дънкан да го излекуваме?
Арилан уморено поклати глава.
— Разбрах каква противоотрова е взел. Дори и дерини не може да го излекува. Отровата вече действа. Краят му е близо.
Морган погледна надолу към Коръм и поклати глава. Несъзнателно приближи до Дънкан, който седна на земята. Очите на Коръм се отвориха за момент, но сега бе ясно, че вижда само Арилан.
— Денис — прошепна той. — Току-що видях най-странното нещо в света. Видях лице на мъж, рус човек с расо — мисля, че това е Камбър… о, Господи, Денис, помогни ми.
Тялото му се сгърчи конвулсивно. Той сграбчи ръката на Арилан. Епископът сложи ръка на челото му като се опита да облекчи болката и по-възрастният мъж се успокои. Когато отново отвори очи, те бяха ясни и спокойни. Арилан знаеше, че вече си отива.
— Кръстът ти, Денис, може ли да го подържа? — каза Коръм.
Арилан свали кръста и го сложи в ръката на приятеля си.
Коръм се взря в него и го докосна с устни.
— In manus tuas, Domini… — прошепна той.
После очите му се затвориха и ръцете му се отпуснаха. Епископът с въздишка наведе глава. Устните му беззвучно шепнеха молитва за душата на покойника.
След като си размениха поразени погледи, Морган и Дънкан бавно се изправиха и застанаха зад Келсън.
— Мъртъв ли е? — прошепна кралят.
Дънкан кимна и преглътна.
— Нищо ли не можехте да направите?
— Попитахме Арилан дали да се опитаме да го изцерим, но той каза, че е прекалено късно. Същото е положението и с останалите. Какво да правим, Келсън?
Келсън погледна враговете си, които лежаха на няколко метра от него и поклати глава.
— Не зная, не искам да ги убивам, защото са напълно беззащитни, но Райдън… Той каза, че ще умрат бавно и болезнено, ако не го направя.
— Каза, че мъките им ще продължат цял ден — прошепна Дънкан. — И ако смъртта на Коръм бе бърза, то не мога да понеса мисълта какво очаква Уенсит и останалите.
Епископът рязко се изправи и се обърна към тях.
— Ще трябва да ги убием, Келсън, няма друг начин. Коръм бе прав, те са обречени. Не трябва да оставяме дори Уенсит да търпи това. Излишна жестокост е.
— Нямаме оръжия, — каза Келсън. — Не можем просто да ги удушим или да им разбием главите. А и няма камъни в кръга — рече жално той.
Арилан се изправи в цял ръст и погледна тримата лежащи на земята.
— Не, ще го направим със заклинание. Това е Дуел на Тайната. Силата ни трябва да ги унищожи.
— Но как? — прошепна Келсън. — Арилан, дори и с меч не съм убивал човек, но поне зная как се прави.
Настъпи дълго мълчание. Келсън заби поглед в земята. Морган се приближи към краля и сложи ръка на рамото му. Избягваше да гледа към гърчещите се тела, особено това на Бран.
— Бремето ще се стовари върху мен, принце. За разлика от теб, аз съм убивал. Не е по-трудно от това да протегнеш ръката си. Чариса използва същото към баща ти.
Дънкан замръзна на място.
— Не, Аларик, не по този начин.