Морган избягваше погледите им.
— На това място няма друг начин. Уенсит и съюзниците му са беззащитни, дори като простосмъртни. Те трябва да умрат като хора. Уенсит ще умре, както Брайън. Той бе отговорен за смъртта му. Най-сетне ще получи възмездието си.
— Това аз трябва да сторя — промълви Келсън. — Брайън бе мой баща. Трябва да отмъстя за смъртта му.
— Принце, мислех да ви спестя това.
— Не! Отмъщението ми принадлежи! Аз ще се разплатя с него. Кажете ми как, не ме карайте да ви заповядвам.
— Аз… — Морган вдигна поглед към Келсън, с намерението да го разубеди, но лицето на краля бе решително. Волята на Келсън надделя над неговата.
С уморена въздишка Аларик наведе глава.
— Добре, принце, отвори съзнанието си за мен и ще ти покажа това, което търсиш.
Настъпи дълбока тишина и в очите на краля заблестя далечен огън. След това той отново се върна към реалността и лицето му бе мрачно.
— Дори и това? — прошепна той, уплашен от силата, която държеше в ръцете си.
— И това — промълви Морган.
Думите сякаш не достигнаха до ушите му. Келсън се обърна и обхвана с поглед кръга, както и четиримата съветници, които ги наблюдаваха отвън. Бавно насочи поглед към падналите, ръцете му конвулсивно се свиваха и отпускаха, докато накрая спря до Уенсит от Торънт. Магьосникът не можеше да се движи, но бледите му очи блеснаха в посока на Келсън.
— Боли ли те? — прошепна Келсън с безизразно лице.
Уенсит се опита да помръдне, но не успя, след това направи опит да проговори. Това му струваше много усилия.
— И още питаш, при положение че знаеш как умря Райдън?
Келсън извърна смутено глава.
— Не беше мое дело. Не исках да победя с измама. Бих предпочел да умра с чест, отколкото така.
— Ако мислиш, че ти вярвам, значи ме вземаш за глупак — рече насмешливо Уенсит. — Във всеки случай, ти няма да се откажеш от победата си, колкото и гордостта ти да те изпълва с презрение към това, което трябва да направиш.
— Какво искаш да кажеш с това „Трябва да направиш“? — попита Келсън и извърна поглед към Уенсит.
— Е, не искаш да кажеш, че ще ни оставиш да лежим тук докато умрем, нали, Келсън? — Уенсит направи неуспешен опит да се изсмее. — Баща ти не би оставил ястреб или елен да страда без причина. Няма ли да сториш същото и за човек?
— Искаш да кажеш, че желаеш смъртта си и че не те е грижа дали ще те убия?
Уенсит се прокашля и се изпъна, сякаш това му струваше много усилия. Когато погледна отново Келсън, погледа му умоляваше.
— Ти глупако, разбира се, че ме е грижа! — отвърна той. — Но няма да оживея, зная го. Райдън или по-скоро Коръм изпълни добре мисията си! Знам какво ме очаква, ако не нанесеш решителния удар. Коръм вече ме уби, Келсън. Тялото ми е мъртво, макар че ума ми е още жив. Спести ми агонията.
Келсън тежко преглътна, след което коленичи до Уенсит. Още не знаеше какво ще направи. Част от него бе разчувствана от мъките, които този мъж изпитваше, но друга се радваше от смъртта на убиеца на баща си. Той протегна ръка, но се спря и я сви в юмрук. Удари се в гърдите и сведе глава. Шепотът на Уенсит прозвуча в ушите му.
— Моля те, Келсън, освободи ме!
Очите му потъмняха, когато сложи дясната си ръка върху гърдите на Уенсит. Внезапна мисъл премина през ума му.
— Уенсит, искаш ли утеха от Църквата?
Уенсит примигна и ако не изпитваше толкова силна болка би се усмихнал.
— Искам само смъртта си, Келсън. И я чакам с нетърпение. Спести ми мъките. Направи каквото трябва.
Келсън усещаше присъствието на Лайънел и Бран, както и умолителните им погледи. Бавно се обърна към Уенсит, дясната му ръка се сви над сърцето му, докато шепнеше тихо:
— Умри тогава, Уенсит. Ето го спасението ти. Смъртта е в сърцето ти. Тъй бе и с баща ми Брайън!
Когато изрече последните думи, юмрукът му конвулсивно се сви и Уенсит замря. Гордото тяло на някогашния крал на Торън бе празна черупка — животът, съзнанието и агонията си бяха отишли. Преди останалите да се опомнят, Келсън пристъпи между Лайънел и Бран и разпери и двете си ръце над сърцата им.
— Идете с господаря си и ангела на смъртта, вие, Лайънел и Бран Корис. Нека Бог с безкрайната си мъдрост ви дари с повече милост от мен. Умрете.
Отново последва конвулсивното свиване на юмруците му, измъчените тела трепнаха и след това всичко притихна. Келсън отпусна ръце върху тревата. Когато вдигна поглед, съзря протегнатата ръка на епископа, но не я пое.