— Докато спазвате примирието, няма от какво да се страхувате. Какво съобщение ми праща Уенсит, освен поздравите си?
Гостът изгледа Бран и лордовете, като се поклони още веднъж.
— Милорд, графе на Марли, Негово Величество, Уенсит от Торънт, крал на Торънт и Толан и на Седемте източни племена, ви моли за честта да го посетите в неговата временна резиденция в град Кардоса. Там той ще се срещне с Вас, за да обсъдите възможността за прекратяване на конфликта и съвместно изтегляне на войските от спорната област или за да обсъдите други предложения, които вие бихте направили. Негово Величество не желае злото на графа на Марли и не иска да воюва с човек, на когото се възхищава от толкова години. Той чака незабавния ви отговор.
— Недейте, милорд — избоботи Кембъл и се приближи до Бран, като че ли да го защити. — Това е клопка.
— Не е клопка, милорд — възрази Лайънел. — За да ви убеди в искреността си, Негово Величество нареди, аз и моят ескорт да останем като заложници до вашето завръщане. Ако желаете можете да вземете с вас един от офицерите си и почетна стража от десет души. Свободен сте да напуснете Кардоса веднага щом решите, че разговорите са загуба на време или че вашите интереси налагат заминаването ви. Вярвам, че предложението е повече от щедро, милорд. Няма ли да го приемете?
Острият поглед на Бран изучаваше мъжа. Накрая той се отправи към шатрата си, като махна на Кембъл и Гуилим да го последват. Вътре Корис застана в средата, заобиколен от синьото и кафяво кадифе по стените и от богатите кожи, които покриваха пода и мебелите. Графът се заигра замислен с дръжката на камата си, след което се обърна към двамата капитани.
— Е, какво мислите? Трябва ли да отида?
Събеседниците му се спогледаха скришом и Кембъл проговори:
— Съжалявам, милорд, но на мен тази работа все още не ми харесва. Няма да ни донесе нищо, освен някоя нова подлост. Независимо какво казва херцог Лайънел, не мисля, че Уенсит наистина възнамерява да се изтегли. Няма съмнение, че той винаги може да ни разбие, ако реши да слезе от своите планини. Въпросът е колко ще му струва тази победа. А ако използва и магия…
— Вярно Кембъл — тъжно се усмихна Бран. — Ти си истинско шило. Винаги ще ми напомниш за това, за което не ми се мисли дори. Гуилим?
Запитаният вдигна рамене:
— Кембъл е частично прав, милорд. Винаги сме знаели, че не можем да задържим прохода дълго, ако Уенсит реши да атакува. Чудя се, какво споразумение се надява да постигне? Склонен съм да се съглася с Кембъл, че това прилича на капан. Не мога да реша какво да ви посъветвам.
Бран прокара пръсти по шлема и бронята, оставени на стола до него, след това погали и кожата под тях.
— Кой беше баронът с Лайънел? Този, който остана на коня си. Някой от вас познава ли го?
— Мерит от Райдър, милорд. Той владее обширни територии на североизток от Толан. Изненадан съм, че Уенсит го е пратил на такава мисия, особено ако планира нещо подло.
— Точно това си мислех и аз — каза Корис, като продължаваше несъзнателно да гали кожите, загледан в стената. Хрумна ми, че по този начин Уенсит иска да покаже, че действително желае да преговаря. До такава степен, че с готов да рискува шурея си и силния си съюзник, за да му повярваме. Като знам собствената си стойност, съмнявам се, че Уенсит би ги рискувал само, за да ме залови и унищожи. Ако искаше това, има други, по-лесни и по-евтини начини да го стори.
Гуилим се изкашля:
— Милорд, помислихте ли за възможността, заложниците да имат заповед да сторят нещо в лагера, докато вас ви няма? Например, ако те са дерини, никой не може да каже, какви вреди могат да причинят. Може би такива, които няма да забележим, докато вие не се завърнете, а те не напуснат лагера.
— Вярно, милорд — съгласи се Кембъл. — Какво ще ги спре да сторят някоя злобна поразия, докато вас ви няма? Не им вярвам, сър!
Бран потърка лицето си с ръце и погледна към тавана, докато обмисляше думите на двамата. Накрая се обърна към тях с въздишка:
— Не мога да оспоря вашата логика. Но някак си чувствам, че в този случай няма измама. Ако Лайънел и Мерит са дерини, те вече имаха достатъчно време да ни унищожат, стига да желаеха. Ако пък не са, ще бъде глупаво да опитат да направят нещо, когато са заобиколени отвсякъде. Все пак, за да ви успокоя, представете си, че наредя на Кордън да приготви силно приспивателно, което да дадем на заложниците. Ако те се съгласят с тази предпазна мярка, мисля, че ще бъде сравнително безопасно да отида на преговорите. В крайна сметка постъпката им ще изисква в отговор поне малко доверие, нали?