— Графът на Марли е тук, Ваше Величество. Да го въведа ли?
Уенсит кимна рязко в потвърждение, докато прибираше и последния документ. Гарон бързо излезе от стаята. Когато вратата се затвори, кралят сключи ръце зад гърба си, като започна енергично и нервно да се разхожда по покрития с тежки килими под.
Уенсит от Торънт беше висок, слаб, почти мършав мъж, към края на четиридесетте си години. Имаше блестяща, ръждивочервена коса, без бял косъм по нея и почти безцветни, сини очи. Широки, гъсти бакенбарди и големи мустаци в същия огненочервен цвят подчертаваха високите му скули и триъгълната форма на лицето. Движеше се с естествена грация, каквато хората с неговия размер и ръст обикновено не притежаваха.
Цялостния ефект, който произвеждаше неговият външен вид, караше враговете му, а те не бяха малко, да го сравняват с лисица — стига да не правеха по-нелюбезни сравнения. Уенсит беше чист дерини. Магьосник от древен род, чието родословие можеше да бъде проследено до фамилия, която беше запазила своето могъщество в изтока дори по време на Реставрацията и последвалите я гонения на дерините. В известен смисъл Уенсит наистина беше лисица. Без съмнение, при желание той можеше да бъде хитър, жесток и опасен като всяко животно от тази порода.
Но владетелят съзнаваше ефекта, който имаше върху хората и знаеше как да прикрие негативните аспекти на своя произход, ако станеше нужда. Затова днес беше подбрал облеклото си много внимателно. Кадифето и коприната на великолепния му жакет и панталон бяха в същия нюанс на червеникавокафяво като косата му. Богатата златна бродерия и топазите на врата, ушите и ръцете не само не нарушаваха, а дори подсилваха цялостния ефект. Кехлибарената мантия от украсена със злато коприна шумолеше тихо, когато той се движеше. На дъбовата маса, където беше работил, лежеше обсипана със скъпоценни камъни диадема, мълчаливо напомняща за властта и значението на човека, комуто принадлежеше.
Уенсит обаче не си сложи короната, за да допълни своя царствен облик. Бран Корис не беше негов поданик. Пък и предстоящата среща не беше официална, поне не в обичайния смисъл на думата. Но в Уенсит от Торънт малко неща бяха наистина обичайни.
На вратата отново се почука дискретно. Влезе Гарон и се поклони. Зад него стоеше млад мъж със среден ръст и телосложение, облечен в мокра кожена туника, броня и подгизнало, кожено наметало. Перата на шлема, който държеше в ръка бяха влажни и мръсни. Ръкавиците му бяха потъмнели от водата. Мъжът беше намръщен.
— Ваше Величество — изрече Гарон. — Негово Превъзходителство, графът на Марли.
— Нека влезе — разреши Уенсит и направи подчертан жест към стаята. — Длъжен съм да ви се извиня за твърде мокрия път, който трябваше да изминете, но страхувам се, че дори дерините не могат да контролират капризите на природата. Гарон, ако обичаш, вземи наметалото на графа и му донеси сухо от моя гардероб.
— Много добре, Ваше Величество.
Когато новодошлият влезе предпазливо в стаята, Гарон взе наметалото от раменете му и излезе през една странична врата, за да се върне секунди по-късно с бледозелен, кадифен плащ, обшит с кожи по ръба. Той загърна Бран в плаща, закопча го около врата му, след което се поклони и излезе от стаята. Графът се загърна в мантията, благодарен за услугата, но без да отделя очите си от своя домакин. Уенсит се усмихна обезоръжаващо и като пусна в действие способностите си да очарова хората, махна небрежно към един стол поставен до тежкото бюро.
— Седнете, моля. Няма нужда от церемонии.
За момент Бран изгледа краля и стола с подозрение, а после се намръщи, защото Уенсит отиде до камината и започна да прави нещо, което Корис не можеше да види.
— Простете ми, ако изглеждам неблагодарен, сър, но не виждам какво имаме да си кажем. Сигурно знаете, че аз съм най-младият от тримата главнокомандващи, които стоят покрай планината Релиан, за да ви се противопоставят. Каквото и споразумение да постигнем, то няма да обвързва нито моите колеги, нито Гуинид.
— Разбира се — каза спокойно Уенсит. Той отиде до масата с малък съд димяща течност в ръка и напълни две кристални чаши. След това зае по-близкия от двата стола и махна на Бран да седне.
— Ще пиете ли с мен чаша дарджа? Произвежда се от листата и цветовете на един великолепен храст, който расте в тези планини. Вярвам, че ще ви хареса, особено както сте мокър и премръзнал.
Бран отиде до масата, взе чашата и я огледа, усмихна се накриво и погледна към златистите очи на Уенсит.