Все пак, той се оглеждаше внимателно, докато ускоряваше крачка, за да заобиколи отдалеч друг вкочаняващ се труп. Както и целия народ на Коруин, Ройстън не беше страхлив, но винаги имаше реална възможност да се натъкне на враг, който да не е умрял. Тази идея съвсем не му се харесваше.
Като че в отговор на мислите му, доста по-наблизо отпреди се чу воят на вълк и Ройстън, който отново се върна в средата на коларския път, започна да си представя, че вижда движение зад всеки храст или ствол на дърво. Дори и да не се страхуваше от мъртвите, имаше по-опасни четириноги хищници, които бродеха из полето с падането на нощта. Тях той не искаше да среща.
Неочаквано Ройстън зърна движение напред, отляво на пътя. Той веднага залегна, като с едната си ръка стискаше оръжието, а с другата зашари по пътя докато намери камък голям колкото юмрука му и го стисна здраво. Беше затаил дъх, като се хвърли на земята и затова, когато проточи врат, за да се вгледа в храстите, гласът му беше дрезгав и треперещ:
— Кой е там? — изграчи той. — Казвай кой си или няма да дойда по-близо!
От храстите се чу шумолене, стон и след това слаб глас:
— Вода… моля ви, някой…
Изпълнен с внимание, Ройстън отпусна торбата на гърба си и измъкна камата от ножницата. Имаше вероятност в храстите да се крие бунтовник и следователно приятел, спасителите можеше да са пропуснали някой, но момчето се страхуваше да не се натъкне на роялист.
Сантиметър по сантиметър, с опънати нерви, готов всеки момент да използва камата или камъка, Ройстън се приближи към храстите. Беше трудно да различи нещо в падащия здрач, но внезапно той разбра, че лежащият в шубрака войник е бунтовник. Нямаше грешка, на стоманеносивия му плащ бе извезан знакът на сокола.
Ръцете на мъжа не помръдваха, под обикновения, войнишки шлем се виждаше, че очите му са затворени. Ройстън се наведе по-близо, за да погледне брадясалото лице и ахна от изненада. Човекът беше познат. Казваше се Малкълм Доналсън и беше най-добрият приятел на брат му.
— Мел! — Момчето като безумно се втурна към храстите, за да се хвърли до мъжа. — Милостиви Боже, Мел, какво е станало с теб? Лошо ли си ударен?
Мъжът, наречен Мел, отвори очи и успя да фокусира лицето над него, след което разкриви черти в измъчена усмивка. После стисна очи за няколко секунди като че ли от ужасна болка, закашля се леко и се опита пак да погледне нагоре.
— Е, момчето ми, намери ме точно навреме. Страхувах се, че до мен ще се добере пръв някой от онези безчестни главорези, за да ме довърши и да ми отнеме меча.
Той потупа по диплите на плаща си и под окървавената дреха изпъкнаха острите очертания на прав меч, с кръстовидна дръжка. Очите на младия Ройстън се ококориха и той повдигна края на наметалото, за да прокара пръст по кървавото острие.
— О, Мел, това е великолепен меч. От някой кралски войник ли го взе?
— Да, момче на дръжката е поставен кралският знак. Лошото е, че един от тях, проклет да е, остави парче желязо в крака ми. Би ли погледнал дали е спряло да кърви? — Той се повдигна на лакти, а момчето се наведе, за да види. — Успях да се превържа с пояса си, преди да припадна за първи път, но… ааа-ах! Внимавай момко, че ще започне да кърви отново.
Плащът, омотан около краката на Мел, беше втвърден от засъхналата по него кръв и момчето едвам успя да се удържи да не припадне, когато го повдигна, за да погледне раната. На дясното си бедро Мел имаше дълбок разрез, който започваше точно над коляното и беше дълъг около шест инча. Импровизираната превръзка, която беше успял да си направи, беше спасила живота му, но отдавна от нея нямаше полза. Сега отново течеше ярка, червена кръв. В настъпващия мрак Ройстън не можеше да бъде сигурен, но му се струваше, че земята около краката на Мел бе подгизнала и оцветена в червено. Независимо от причината, раненият беше загубил много кръв и не можеше да си позволи да губи още. Погледът на Ройстън се замъгли. Той погледна приятеля си и преглътна с усилие.
— Е, момко?
— Още… още ти тече кръв, Мел. Не мисля, че ще спре от само себе си. Трябва да намеря помощ.
Мел легна пак и въздъхна: