— Е, какво мислиш? — повтори кралят, като се опъна в стола си и се вгледа в своя колега.
Райдън вдигна рамене уклончиво.
— Както винаги ти се представи великолепно. Какво повече мога да кажа?
Той говореше с небрежен тон, но бледите сиви очи на ястребовото му лице казваха повече от думите, които изричаше. Уенсит познаваше този поглед и кимна. Той постави ширала на масата до златната диадема, внимателно пусна верижката и още веднъж отправи проницателния си поглед към Райдън.
— Бран те тревожи. Защо? Сигурно не смяташ, че той представлява опасност за нас?
Райдън отново вдигна рамене:
— Наречи го естествен цинизъм. Не знам. Изглежда достатъчно сигурен. Но ти знаеш колко непредвидими са хората. Я виж Келсън.
— Той е само половин дерини.
— Също и Морган. Също и Маклейн. Прости ми, ако изглеждам скептичен, но ти май не си наясно с вниманието, което Камберианският съвет отдава на този факт. Двамата полудерини Морган и Маклейн в момента са най-непредвидимите фактори в Единадесетте кралства. Те продължават да успяват там, където би трябвало да се провалят. Знам, че съзнаваш този факт.
Той заобиколи стола, седна и като взе недокоснатата от Бран чаша с дарджа, я пресуши на един дъх.
Райдън от Истмарч не беше красив човек. Загрозяваше го саблен белег, който започваше от костта на носа и свършваше в десния ъгъл на устата му. За сметка на това той беше впечатляващ мъж. Тъмната му, посребрена на слепоочията коса и пищните, прошарени мустаци, подчертаваха слабото му, овално лице. Имаше изострена брадичка, която се смекчаваше от малката му поддържана брада. Голямата и широка уста, обикновено стисната в тънка линия, загатваше за жестокостта му на хищник. От него се излъчваше нещо зло. Зло подхранвано от острия ум зад обезобразеното лице. Райдън от Истмарч беше висш дерински лорд. Той не само, че не отстъпваше по нищо на Уенсит, но двамата се допълваха великолепно. Безспорно Райдън беше личност, с която трябва да се съобразяваш.
След като двамата се гледаха известно време през масата, Уенсит се раздвижи.
— Много добре — каза той, като придърпа и затегна няколко от кожените калъфи с документи. — Ще наблюдаваш ли утре посвещаването на Бран или те убедих, че той не е опасен.
— По принцип не съм убеден, че въобще има човешко същество, което да не е опасно — отвърна заядливо Райдън. — Както и да е. Оставям го на твоята преценка. — Той несъзнателно прокара пръст по белега, чийто долен край беше скрит в дебелите мустаци. — Онова там бойните ни планове ли са?
Уенсит издърпа карта от един от кожените калъфи и я разгъна на масата.
— Те са. Ситуацията се подобрява с всеки час. С измяната на Корис, ние разкъсваме силите на Келсън по границата и ще можем да отрежем северен Гуинид. Щом се придвижим на юг, лесно ще се справим и с Джеърд от Касан и неговата армия.
— Ами Келсън? — попита Райдън. — Когато той разбере какво планираме, на главите ни ще се стовари цялата кралска армия.
Събеседникът му поклати глава:
— Келсън няма да узнае. Смятам, че лошите комуникации и условията по това време на годината, които правят пътуването почти невъзможно, ще му попречат да узнае за нашите планове, докато стане твърде късно, за да може да направи каквото и да било. Освен това гражданските и религиозни бъркотии в Коруин ще му отворят достатъчно работа, докато дойде времето да се справим с него.
— А очакваш ли да срещнем някакви проблеми тогава?
— От Келсън? — Уенсит поклати глава и се усмихна. — Силно се съмнявам. Независимо каква възраст определя законът, за да може човек да стане крал, на четиринадесет години Келсън си остава момче, бил той половин дерини или не. А трябва да признаеш факта, че да е половин дерини напоследък не носи много полза на нашия млад принц. Всъщност лоялните поданици започват да се чудят, дали въобще е добре да имат за крал малко момче, чиято кръв произхожда от богохулническата и порочна деринска раса.
— Разбира се, слуховете, които толкова майсторски разпространяваш, нямат нищо общо с това.
— Как можа да си помислиш такова нещо?
Райдън се изсмя безрадостно и кръстоса елегантно обутите си крака.
— Тогава кажете ми какви са вашите планове за детето чудо, кралю. Как бих могъл да съм ви от полза, оттук нататък?
— Отърви ме от Морган и Маклейн — отвърна Уенсит, вече напълно сериозен. — Докато двамата са до Келсън, отлъчени или не, те са заплаха за нас. Както с помощта, която му оказват, така и със силата, която те самите притежават. Ние не можем да предвидим какво са способни да направят и какво влияние биха могли да окажат, затова трябва да ги елиминираме. Но това трябва да стане законно. Не искам никакви проблеми със Съвета.