— Законно? — Райдън скептично вдигна вежди. — Не съм сигурен, че е възможно. Като половин дерини Морган и Маклейн имат имунитет. Никой чист член на расата не може да отправи предизвикателство към тях. А шансовете те да бъдат екзекутирани от светската или църковната власт са толкова нищожни, че на практика не съществуват. Знаеш, че те се намират под личната защита на Келсън.
Кралят вдигна едно острие за писане и разсеяно започна да почуква с него по зъбите си, като замислено се загледа през прозореца.
— Мисля, че има и друг начин, на който Съветът няма да възрази. Дори самият Съвет ще бъде оръдието на тяхното унищожение.
Райдън се изправи с интерес.
— Продължавай.
— Да предположим, че Съветът обяви Морган и Маклейн за достойни да бъдат предизвикани. Представи си, че имунитетът им бъде отнет.
— На какво основание?
— На основание, че от време на време двамата показват възможности на истински дерини — усмихна се лукаво Уенсит. — Те наистина го правят, както знаеш.
— Разбирам — измърмори Райдън. — И искаш от мен да се явя пред Съвета и да го убедя да стори това? И дума не може да става.
— О, не ти лично. Знам отношението ти към Съвета. Помоли Торн Хейгън. Той ми дължи няколко услуги.
Райдън подсвирна подигравателно.
— Не, говоря наистина сериозно. Ако искаш, кажи му, че не го моля, а му заповядвам. Смятам, че ще се съгласи да сътрудничи.
Райдън се засмя, стана и с елегантен жест изпъна ръкавите си.
— Щом поставяш въпроса така, той едва ли ще има голям избор. Много добре, ще го помоля. — Той се огледа и потърка очаквателно ръце. — Имаш ли да поискаш още нещо, преди да тръгна? Може би едно, две малки чудеса? Да изпълня ли най-сърдечните ти желания?
При последните си думи, той протегна ръце и бавно изрисува дъга във въздуха, като тихо си мърмореше под носа. Щом свърши, от нищото се появи синьовиолетова мантия с качулка, направена от великолепна еленова кожа, която с тихо шумолене обгърна раменете му. Уенсит беше поставил ръце на бедрата си, като скептично наблюдаваше представлението на своя колега и накрая учудено поклати глава, докато Райдън закопчаваше пелерината.
— Ако си свършил да си играеш, имам само една молба. Ще ти бъда много благодарен, ако си тръгнеш и ме оставиш да работя. Знаеш ли, на някои хора понякога им се налага да свършат и нещо сериозно.
— О, ти ме нарани жестоко — отвърна сухо Райдън. — Както и да е, щом искаш, ще посетя твоя добър приятел Торн Хейгън. След това ще се върна, за да проверя това същество Бран Корис, което толкова те е очаровало. Може би той ще се окаже полезен в крайна сметка, макар че се съмнявам. Може би дори ще успея да разбера каква опасност представлява той за теб — опасност, за която ти си уверен, че не съществува.
— Направи го на всяка цена.
Райдън излезе като шумолеше с мантията си, а Уенсит се върна при картите. Той се вгледа в червените, сини й зелени линии, които очертаваха стратегията му. Ледените му сини очи заискряха, докато пръстите му обхождаха мекия пергамент. Цялата фигура на краля излъчваше напрежение, докато той планираше своите действия.
— Един-единствен трябва да владее Единадесетте кралства — изрече Уенсит, докато разглеждаше плана за настъпление. — Един владетел за всичките Единадесет кралства. И той няма да е момчето крал, което стои на трона в Ретмут!
Глава пета
Ето великият свещеник, в когото бе Господнето благоволение през дните на служението му.
Рано вечерта на същия този ден други двама мъже обсъждаха съдбата на ренегатите дерини. Те бяха прелати, самозаточили се членове на същата тази Курия на Гуинид, за която, по-рано през деня, Уенсит се беше изказал с такова пренебрежение. Пак те бяха главните виновници за разкола сред гуинидското духовенство, който бе изправил служителите на Бога едни срещу други.
Томас Кардиъл, в чийто личен параклис се водеше разговора, никога не беше изглеждал като потенциален бунтовник. Епископ на престижната епархия Дхаса, за повече от половин десетилетие и човек навършил четиридесет години, той съвсем не беше очаквал да се окаже основна фигура в събитията отпреди два месеца. Още когато го ръкополагаха за епископ, макар и млад духовник, той вече беше улегнал, със спокоен характер и несъмнена вярност към църквата, на която служеше. Въобще човек напълно подходящ за неутралната роля, която по традиция играеха епископите на Дхаса.