— Не разбираш ли? Самият ти каза, че Дънкан е много добър свещеник, макар и дерини. Фактът, че той е нарушил правилата, за да стане духовник и че въпреки това е добър свещеник, не те ли навежда на мисълта, че Рамоският съвет може да е сбъркал? А ако той е допуснал грешка по такъв важен въпрос, защо да не е сбъркал и по други? — Денис повдигна вежди. — Това може да ни накара да преоценим целия въпрос за отношенията дерини — човечество.
— Хмм. Не съм разглеждал проблема от тази гледна точка. Ако продължа твоята логика, това би довело до отпадане на ограниченията за придобиване на свещенически санове, за постъпването на държавна служба, за притежаването на земя…
— И край с въпроса за големия дерински заговор — кимна Арилан и по лицето му пробягна усмивка.
Кардиъл сви устни и намръщен поклати глава:
— А може би не, Денис. Преди няколко дни чух странен слух. Мислех да ти го кажа по-рано. Говори се, че наистина може да има дерински заговор, при това добре организиран. Според слуховете има съвет от върховни дерини, които претендират, че представляват своята раса и контролират действията на известните ни дерини. Те все още не са се показали открито, но… — Той спря, започна да мачка ръцете си и да си играе с аметиста на пръста си. Сивите му очи бяха тъжни и разтревожени.
— Денис, представи си, че има дерински заговор? Ами ако Морган и Маклейн участват в него? Или пък Келсън, Господ да му е на помощ? Минали са двеста години от края на Междуцарствието, два века откакто хората отново управляват повечето от Единадесетте кралства. Но човечеството не е забравило живота под тиранията на магьосниците, които използват силата си, за да творят злини. Ами ако тези времена се завръщат?
— Ако, ако? — гласът на Арилан беше остър и издаваше нетърпение, когато очите му срещнаха погледа на Кардиъл. — Ако има дерински заговор, той е в ума на Уенсит от Торънт, Томас. Няма съмнение, че авторите на слуховете, които си чул са той и неговите агенти. А колкото до заплахата от деринска тирания, това е точно описание на онова, което Уенсит прави в Торънт. Неговият род е управлявал там през по-голямата част от двата века, за които говориш. Това, приятелю, е единственият дерински заговор, с който би могъл да се сблъскаш в близко бъдеще. А колкото до съвета на дерините… — Той вдигна рамене някак разочарован. — Бих искал да видя някакво доказателство за тяхната дейност, ако те наистина съществуват.
Арилан замълча, а Кардиъл премигна няколко пъти, изненадан от емоционалния отговор на своя колега. Синьо-виолетовите очи на Арилан се смекчиха и студеният огън, който се беше разгорял в тях изчезна. Като въздъхна почти с облекчение, Томас взе мантията си от седалката до Денис и се усмихна плахо, докато се загръщаше с дрехата.
— Знаеш ли, понякога ме тревожиш. Никога не мога да предвидя, точно как ще реагираш. А някак си успяваш да ме успокоиш, макар че в същото време ме плашиш до смърт.
Арилан се протегна и успокоително стисна рамото на Кардиъл.
— Съжалявам, но понякога съм твърде напрегнат.
— Знам — усмихна се Томас. — Какво ще кажеш за нещо освежително? Когато се тревожа за дерините, гърлото ми винаги пресъхва.
Арилан се засмя, стана и тръгна с Кардиъл към вратата.
— Може би по-късно. Сега бих искал да се отдам на размишления и да се помоля. Настроението ми е твърде лошо.
— В такъв случай, желая ти успех. А ако уредиш нещата с Него — Кардиъл кимна към разпятието, което висеше над олтара, — защо не се присъединиш към мен. Няма да си лягам още, не и след всичко това.
— Може би по-късно. Лека нощ, Томас.
— Лека нощ.
Вратата се затвори зад Кардиъл и по-младият епископ погледна с въздишка надолу по пътеката между редовете с пейки. Той прекоси бавно главния кораб, взе собствената си копринена мантия, облече я и завърза виолетовите връзки около врата си, след което си сложи и епископската шапчица. Огледа параклиса отново, като че ли да си припомни всеки детайл, като се загледа малко по-дълго в главния олтар. После тръгна през напречния кораб и спря пред един по-малък, страничен олтар. Той беше без никакви украшения, като изключим парчето ленен плат и самотната свещ, която гореше пред него. Арилан обаче не се интересуваше от олтара, а се загледа в инкрустирания мраморен под, като започна да се движи кръгообразно. Лекият сърбеж, който усети, му подсказа, че е заел точната позиция.
Денис погледна още веднъж към вратата на параклиса, след което се загърна в мантията си и затвори очи.