— Това не е добре, синко. Не мога да се придвижвам в това състояние, а не мисля, че някой ще се съгласи да дойде до тук щом падне нощта. Неприятностите идват от това парче стомана. Може би ти ще успееш да го извадиш.
— Аз? — Очите на Ройстън се изцъклиха и той затрепери при самата мисъл за това. — Не мога Мел! Дори съвсем леко да разхлабя превръзката ще започнеш да кървиш много силно. Не искам да те убия, заради това, че не знам какво правя.
— Я не спори, момче. Ти…
Мел спря по средата на изречението, а челюстта му увисна от изненада, докато гледаше през рамото на Ройстън. Момчето рязко се извърна и на не повече от двадесет крачки, съзря силуетите на двама конника, които се очертаваха на фона на залязващото слънце. Той се изправи предпазливо и стисна малко по-здраво камата, докато мъжете слизаха от конете. Кои ли бяха те? И откъде, за Бога, бяха дошли?
Не можеше да ги разгледа добре, защото слънцето се намираше точно зад гърбовете им и караше техните стоманени шлемове да блестят като направени от разтопено злато. Все пак виждаше се, че са млади. Когато се приближиха и свалиха шлемовете си, Ройстън забеляза, че са малко по-стари от Мел — със сигурност бяха около тридесетгодишни. Единият беше тъмнокос, а другият рус. Двамата носеха стоманеносиви наметала със знака на сокола и дълги мечове в износени, кожени ножници на кръста. По-светлият от двамата пъхна шлема си подмишница и спря на няколко метра, като внимаваше да държи ръце далеч от оръжията си. Тъмнокосият остана една крачка по-назад, но се усмихна приятелски, като видя реакцията на момчето. Ройстън почти забрави да се страхува.
— Всичко е наред, синко. Няма да те нараним. Трябва ли ви помощ?
За момент Ройстън продължи да ги изучава, но като забеляза сивите наметала, няколкоседмичните им бради и явно приятелското им отношение реши, че ги харесва. Погледна към Мел за потвърждение и видя как раненият леко кимна. По негов сигнал той отстъпи назад и загледа как двамата мъже се приближиха. След моментно колебание коленичи като двамата непознати до ранения. Очите му бяха изпълнени с тревога, какво ли се канят да направят.
— Вие трябва да сте от хората на Уорън — заяви Мел убедено и успя да наподоби нещо като усмивка, докато тъмнокосият остави шлема си и започна да сваля ръкавиците си за езда. — Благодаря ви, че спряхте сега, когато нощта настъпва. Аз съм Мел Доналсън, а той е Ройстън. Това парче стомана ще трябва да се извади, нали?
По-тъмният мъж внимателно разгледа раната на Мел, след което стана и се върна при коня си.
— Там вътре има парче стомана — каза той, докато вадеше кожена торба от джоба на седлото си. — Колкото по-скоро го извадим, толкова по-добре. Ройстън, можеш ли да намериш кон?
— Нямаме кон — прошепна момчето като гледаше с широко отворени очи мъжа, който се връщаше, нарамил мях за вода. — Не… не може ли да го закараме с някой от вашите? Майка ми живее съвсем на близо, кълна се.
Той гледаше тревожно двамата, докато по-тъмният коленичи отново, а русият му отговори:
— Съжалявам, но нямаме време. Не можеш ли да намериш някое магаре? Или муле? А най-добре ще е каруца.
Очите на Ройстън светнаха:
— Да, магаре. Мелничарят Смалф ще ми даде своето. Ще се върна, преди да се е стъмнило.
Той скочи и тръгна, след това спря, за да погледне още веднъж двамата мъже. Очите му с възхищение се спряха на сивите наметала със сокола.
— Вие трябва да сте хора на лорд Уорън — каза той меко. — Обзалагам се, че изпълнявате специална задача за самия лорд и затова не можете да губите време. Познах, нали?
Двамата мъже се спогледаха. По-тъмният застина на мястото си, но русият се усмихна, като се приближи, за да потупа конспираторски рамото на Ройстън и каза тихо:
— Да, страхувам се, че си прав. Не казвай на никого. Просто върви и намери това магаре, а ние ще се погрижим за приятеля ти.
— Мел?
— Върви синко. Всичко ще е наред. Тези мъже са братя. Работят за Уорън. Тичай сега.
— Добре, Мел.
Докато момчето бързаше надолу по пътя, тъмнокосият отвори кожената си торба и започна да мести инструменти и превръзки. Мел опита да се надигне, за да види какво става, но русият леко натисна главата му към земята, преди да е успял да зърне нещо. Усети студена мокрота, когато другият започна да измива съсирената кръв от крака му, а след това лека болка от затягането на турникета. Русият се размърда и както беше коленичил, погледна към небето.
— Трябва ли ти светлина? Мога да запаля огън.