Като стъпи в средата на стаята, Хейгън раздалечи краката си на около метър разстояние, изпъна се в целия си ръст и долепи длани над главата си, като оформи клиновиден силует на светлината на свещите. Докато монотонно изговаряше думите на заклинанието, под носа си, около него започнаха да се кондензират водни пари. Те се превърнаха в миниатюрна гръмотевична буря, която си имаше и светкавици. Той стисна очи и задържа дъх, докато водата жулеше тялото му. Сърбежът, който причиняваха периодично проблясващите мълнии, го караше да се извива леко от удоволствие. Като все още контролираше напълно магията, той се напрегна, за да опита да осъществи трудната част.
Хейгън отдалечи водата от себе си, докато мълниите продължаваха и пожела тя да се събере пред него в малък, буреносен облак, който пращеше и съскаше на неясната светлина от свещите. Торн отвори очи и видя облака пред себе си. Започна да го насочва така, че да го изкара през прозореца, но в този момент нещо ярко проблесна откъм Портала за преход. Той завъртя глава, за да види кой е там и в този момент загуби контрол над магията.
От облака проблесна светкавица, която го удари болезнено. Водата падна на пода с великолепен плясък, като наводни мраморния под и намокри както един безценен гоблен, така и достойнството на Хейгън. Новодошлият беше Райдън, когото Торн започна красноречиво да проклина, а бебешките му очи блестяха от гняв и възмущение.
— Дяволите да те вземат, Райдън — изломоти Хейгън, когато най-накрая успя да се съвземе донякъде. — Не можа ли да предупредиш? Този път щях да успея, а сега заради теб се наводни целия под!
Той излезе от локвата и започна да шляпа с голите си крака, като напразно се опитваше да ги изсуши и да запази остатъците от достойнството си. Това определено не беше лесно, като се вземе предвид, че отгоре на всичко беше и гол. Торн поглед на отново към Райдън, който в това време прекоси стаята.
— Съжалявам, Торн — засмя се гостът. — Да изчистя ли вместо теб?
— Съжалявам, Торн. Може ли да почистя вместо теб? — заимитира го Хейгън. — Сигурно можеш. Няма никой, освен мен, който да не може да направи тази магия.
Като скри усмивката си, Райдън протегна ръце над мокрия под, присви очи и промърмори няколко къси фрази. Щом водата изчезна, той вдигна рамене, погледна към Торн и повдигна извинително вежди. Домакинът не каза нищо, но го изгледа кисело, завъртя се на пети и горделиво закрачи към гардеробната. След няколко секунди, откъм отворената врата долетя тихото шумолене на скъпи платове.
— Наистина съжалявам, че те прекъснах, Торн — каза Райдън, докато се разхождаше из стаята и разглеждаше събраните там вещи. — Уенсит искаше да те помоля за една услуга.
— Сигурно не за теб, а за него.
— Хайде, недей да се цупиш. Казах, че съжалявам.
— Добре, добре. — След тези думи последва пауза, но после, макар и неохотно, Хейгън попита любопитно:
— И какво иска Уенсит?
— Иска да убедиш Съвета да обяви Морган и Маклейн за подлежащи на предизвикателство като истински дерини. Ще можеш ли?
— Подлежащи на предизвикателство като истински дерини… ти сериозно ли говориш? — последва нова пауза, след която Торн, чийто гняв явно беше отминал продължи. — Е, мога да опитам. Все пак надявам се, че Уенсит помни, че нямам това влияние, което имах преди. Миналият месец сменихме наместниците. Защо ти самият не поставиш въпроса? Ти си пълен дерини. Все още имаш правото да говориш пред Съвета, макар и вече да не си член на Вътрешния кръг.
— Имаш къса памет, Торн — отвърна Райдън. — Когато за последен път застанах пред Съвета, аз се заклех никога повече да не стъпя в онази стая, нито в което и да било помещение, където се е намирал Стефан Корам. От седем години спазвам клетвата си и не възнамерявам да я наруша тази вечер. Уенсит каза, че ти си човекът, който трябва да постави въпроса.
Хейгън излезе, като старателно нагласяше надиплената си, виолетова роба, под плаща от златен брокат.
— Добре, добре. Няма нужда да се хвалиш. Все пак жалко. Ако не беше Корам, сега ти щеше да си наместник. А вместо това вие двамата с Уенсит… е ти знаеш.
— Да, ние сме добра двойка, нали? — измърка Райдън, докато наблюдаваше домакина през присвитите си сиви очи — Уенсит е истинска лисица, той не го крие. А пък аз, доколкото си спомням, през онзи ден Корам ме сравни с Луцифер, падналия ангел, прогонен навън в мрака, далеч от Вътрешния кръг. — Той се усмихна мрачно и заразглежда ноктите си, като се облегна на камината. — Всъщност, аз винаги доста съм се възхищавал от Луцифер. В крайна сметка, той е бил най-умният от всички ангели, преди своето падение.