Глава седма
Разкрити ти бяха много неща отвъд разбирането човешко.
Морган надникна през прозореца на разрушената кула и заразглежда далечното поле. На югоизток можеше да види самотен конник, който бързо се губеше в далечината — Дери препускаше към северните армии. В основата на кулата, два светлокафяви коня с износени, обикновени юзди, гладно пасяха свежата, пролетна трева. Дънкан чакаше долу, до края на разрушеното стълбище, като потупваше с кожения си камшик за езда по единия от калиите си ботуши. Морган се дръпна от прозореца и започна да слиза. Дънкан го погледна:
— Видя ли нещо?
— Само Дери — Аларик с лекота прескочи последните няколко метра от каменни отломки и с тропот се приземи до своя сродник. — Готов ли си да тръгваме?
— Искам първо да ти покажа нещо — каза Маклейн, като замахна с камшика си към развалините зад тях и се отправи натам. — Последния път, когато бяхме тук, ти не беше в състояние да оцениш, това, което ще ти покажа, но мисля, че сега ще се заинтересуваш.
— Имаш предвид разрушения Портал, който си намерил?
— Правилно.
С ръка поставена върху дръжката на меча, Морган внимателно последва Дънкан по натрошената пътека на разрушения параклис. „Свети Неот“ беше процъфтяващо някога манастирско училище, което по времето на своя възход представляваше едно от главните седалища на деринското учение. Но добрите времена бяха свършили с Реставрацията. Манастирът беше разграбен и опожарен, а много от монасите избити. Някои от тях сигурно бяха намерили смъртта си на стъпалата на същия този олтар, покрай който сега преминаваха Морган и Маклейн. Двамата пресякоха централния кораб на параклиса, за да погледнат останките на още едно нещо, което беше изгубено през онези времена.
— Ето го олтара на Свети Камбър, за който ти ми каза — рече Дънкан, като махна към това, което беше останало от мраморната плоча, подаваща се от източната стена. — Сетих се, че Портала не може да е бил поставен на открито дори по времето на Междуцарствието, така че се огледах по-нататък. Оттук.
Дънкан запълзя през малък тунел, който беше издълбан в рушащата се стена. Крепяха го само някои от древните греди, които все още не бяха изгнили напълно. От другата страна на прохода, подът беше засипан с натрошен камънак, но все пак личеше, че помещението е представлявало нещо като вестиарий. Морган изтупа прашните си ръце, докато се изправяше, за да разгледа напукания под и колоните, които все още крепяха по голямата част от тавана. На отсрещната страна той успя да различи останките на почернял от огъня олтар, остатъците от шкафове и сандъци, както и един по-голям шкаф за дрехи, който също се разпадаше. Подът беше покрит с отломки: каменни блокове от рушащите се стени, гниещи парчета дърво, разбити стъкла. По тънкия слой прах, който покриваше всичко, личаха следи от животни.
— Ето тук — обади се Дънкан, като застана пред олтара и клекна. — Гледай, още си личи плочата, която е отбелязвала Портала. Постави ръцете си върху нея и опитай.
— Да опитам ли? — Морган падна на колене до братовчед си и постави ръка на пода, като го погледна въпросително. — И какво трябва да усетя?
— Просто опитай, но внимателно — подкани го Маклейн. — Древните са оставили съобщение.
Аларик повдигна скептично вежди, после освободи разума си и се съсредоточи върху плочата.
Внимавайте дерини! Тук е скрита опасност!
Стреснат от силата на контакта, Морган се дръпна неволно и погледна учуден към Дънкан. После постави отново ръката си върху плочата и се заслуша.
Внимавайте дерини! Тук е скрита опасност! От всичките, сто братя оцелях само аз, за да се опитам, с чезнещите си сили да унищожа този портал, преди да бъде осквернен. Братя, чуйте ме. Пазете се, дерини. Хората убиват това, което не разбират. Свети Камбър защити ни от ужасно зло!
Аларик се отдръпна и погледна към братовчед си. Свещеникът изглеждаше тържествено, сините му очи светеха в мрачната стая, но на устните му като че ли всеки момент щеше да заиграе усмивка. Той се изправи и рече, като се оглеждаше тъжно наоколо:
— Той е успял. Сигурно е жертвал за това живота си, но е унищожил Портала за преход. Не е ли странно, как понякога сме принудени да унищожаваме това, което ни е най-скъпо. Ние като раса сме направили това. Виж какво знание е загубено, какво светло наследство е било очернено. Ние сме сянка на това, което сме били някога.