Морган се изправи и успокоително стисна Дънкан за рамото.
— Стига братовчеде. Дерините до голяма степен сами са причинили съдбата си и ти го знаеш. По-добре да тръгваме.
Яркото слънце заблестя над тях, щом напуснаха порутената зала и стигнаха до главния кораб. В лъчите, които проникваха през изпочупените прозорци танцуваха прашинки. В помещението се редуваха осветени и сенчести петна. Двамата точно се канеха да излязат, за да се отправят към конете си, когато въздухът на изхода започна да трепти. Те спряха учудени, а после поразени забелязаха, че пред тях се очертава човешки силует. Появилата се фигура представляваше мъж, облечен в монашеско расо, с качулка на главата. В ръката си той държеше дървен жезъл, а над главата му имаше златен ореол, който беше по-ярък дори от светлината на слънцето. Този образ и Морган, и Маклейн бяха свикнали да свързват със Свети Камбърот Кулди, древния покровител на деринската магия.
— Кхадаса! — изсъска Аларик и от изненада отскочи назад.
— Боже в небесата! — отвърна Дънкан, като се прекръсти.
Фигурата на вратата обаче не само не изчезна, а се приближи към тях. Морган, който не искаше да се сражава със странното същество пред себе си, което и да беше то, отстъпи още крачка назад. След това с вик на изненада отскочи напред, защото рамото му се удари в нещо твърдо и неподатливо, което изстреля към него златна светкавица.
Удареното място пламна и Аларик взе да го разтрива внимателно, докато гледаше към непознатия. Без да сваля очи от натрапника, Дънкан се приближи към своя роднина. Докато двамата гледаха със страхопочитание, непознатият вдигна ръка и смъкна качулката от главата си. Очите му, които едновременно бяха и нежни, и проницателни, имаха сиво-синия цвят на небето отвън. Лицето му изглеждаше древно и в същото време без определена възраст. Ореолът, около посребрялата му глава, блестеше като уловен, слънчев лъч.
— Не тръгвайте отново срещу стражите, защото може да пострадате — проговори мъжът. — Засега не мога да ви пусна да си вървите.
Устните му се движеха, но те възприемаха това, което казваше, по-скоро с ума си, отколкото с ушите си. Морган погледна неспокойно към Маклейн и видя, че братовчед му внимателно наблюдава непознатия с недоверчив израз на лицето. Той се зачуди за момент дали това е мъжът, който Дънкан беше срещнал преди няколко месеца, на пътя за Корът и в момента, в който го помисли, вече знаеше, че именно това е човекът.
Маклейн понечи да заговори, но мъжът вдигна ръка, за да го спре и поклати глава.
— Моля ви, нямаме много време. Дойдох да ви предупредя, че животът ви е в голяма опасност.
Морган не успя да се сдържи и изсумтя с пренебрежение:
— Това не е нещо ново. Като дерини ние сме обречени да си създаваме врагове.
— Врагове, които също са дерини?
Дънкан зяпна, но Аларик само присви внимателно очи:
— Врагове — дерини? Себе си ли имате предвид?
Непознатият се засмя, като че ли отговора му хареса и изглежда леко се отпусна.
— Едва ли точно аз съм вашият враг. Ако бях, щях ли да дойда да ви предупредя?
— Може да си имате свои собствени причини.
Дънкан смушка своя роднина в ребрата и кимна към непознатия:
— А кой сте вие, сър? Приличате на Свети Камбър, но…
— Хайде сега. Камбър от Кулди е мъртъв от два века. Как може аз да съм той?
— Не отговорихте на въпроса на Дънкан — настоя Морган. — Вие Камбър от Кулди ли сте?
Леко развеселен, мъжът поклати глава:
— Не, не съм Камбър от Кулди. Както казах на Дънкан, когато се срещнахме на пътя за Корът, аз съм просто един скромен слуга на Камбър.
Аларик скептично вдигна вежди. Въпреки че непознатият отричаше да е светеца, поведението му не беше на човек, който е скромен слуга на когото и да било. Напротив, от него се излъчваше власт и той правеше впечатление на човек свикнал не да получава, а да дава нареждания. Не, този мъж беше всичко друго, но не и слуга.
— Вие сте един от слугите на Камбър — повтори накрая Морган, без да успее да прикрие както трябва недоверието в гласа си. — Нахално ли ще бъде, ако попитам, кой точно? Вие нямате ли си име?
— Имам много имена — усмихна се мъжът. — Но моля, да не ме притискате. Засега не бих искал да ви лъжа, а истината може да се окаже опасна за всички ни.
— Разбира се, вие сте дерини — предположи Аларик. — Трябва да сте, щом можете да правите всичко това и да идвате и да си отивате по този начин. — Непознатият го гледаше леко развеселен, докато той продължи: