— Направи го — кимна другият. — След малко ще имам нужда от помощта ти. Необходими сме и двамата, за да не умре от кръвотечението.
— Ще видя какво мога да направя.
Русият кимна успокоително на Мел, изправи се и започна да рови из храстите до главата му. Мел се извърна и няколко секунди наблюдаваше мълчаливо, като се чудеше как възнамерява да запали огън тук. След това отново погледна към мъжа, който работеше по крака му. Трепна, когато онзи бръкна в раната и внезапно закачи парчето стомана, след това се закашля слабо и опита да прочисти гърло:
— От речта ви виждам, че сте чужденци тук — започна той предпазливо, като се опитваше да не мисли затова, което тъмнокосият правеше или смяташе да направи. — Отдалеч ли сте дошли, за да помогнете на лорд Уорън?
— Не от много далече — отговори по-тъмният, както си беше наведен над ранения крак. — Последните няколко седмици изпълнявахме специална задача. Връщаме се в Корът.
— Корът? — започна Мел. Забеляза, че русият беше намерил клон, който да го задоволи и сега обвиваше края му със суха трева. Отново се зачуди, как ли смята да го запали.
— Тогава вие отивате право при самия лорд Уорън… ааах…!
Когато Мел извика, тъмнокосият измърмори:
— Съжалявам — тръсна глава и продължи да работи.
Зад ранения блесна светлина, но преди Мел да успее да се извърне огънят вече ярко гореше до него. Русият заби факлата в земята до Мел, след това коленичи и започна да си сваля ръкавиците. Лицето на Доналсън се разкриви от учудване, а очите му се насълзиха от дима.
— Как го направи? Не видях кремък и огниво.
— Значи не си гледал както трябва, приятелю — Мъжът се усмихна и потупа една кесия на кръста си — Ти знаеш ли друг начин? Или мислиш, че съм дерини, който може да призовава небесния огън?
Човекът се усмихна обезоръжаващо, тихо се засмя и Мел се отпусна. Разбира се, че не беше дерини. Никой, който служеше на лорд Уорън, не можеше да принадлежи към тази прокълната раса. Не и когато Уорън се беше заклел да унищожи всички онези, които имаха каквато и да е връзка с магьосничеството. Сигурно беше изпаднал в делириум. Разбира се, че мъжът беше използвал кремък и огниво.
Русият насочи вниманието си към това, което вършеше неговият другар, а Мел се прокле за глупостта си и погледна към небето. Докато мъжете работеха, го обхвана странна летаргия, едно неописуемо успокояващо усещане, че душата му се носи извън тялото. Той чувстваше ровенето в крака си и болката, която то причиняваше, но това беше нещо странично. Просто едно топло, далечно усещане, което беше някак си чуждо. Лениво се зачуди дали не умира.
— Съжалявам, ако ти причиняваме болка — каза русият. Ниският му глас се вряза в мислите на Мел като стоманата в крака му и внезапно той се завърна в действителността. — Опитай се да ни разкажеш, какво се е случило. Това ще ти помогне да не мислиш за болката.
Мел въздъхне и се опита да игнорира мъчителното усещане.
— Добре, ще се опитам. Вие сте били на мисия за лорд Уорън, така че може да не знаете какво се случи тук. — Той потръпна, когато русият кимна с глава.
— Е, днес ние победихме — Доналсън легна отново и погледна към смрачаващото се небе. — Разгромихме тридесет от хората на краля, водени от самия принц Нигел. Убихме около десетина и ранихме самия принц. Но с това нещата няма да свършат. Кралят просто ще прати повече хора и ние ще бъдем наказани, затова че въстанахме срещу него. За всичко е виновен херцог Аларик, проклето да е името му!
— О? — Лицето на русия, макар и брадясало, беше красиво, спокойно и съвсем не изглеждаше заплашително. Въпреки това, Мел почувства как нещо го преряза през стомаха, когато срещна сивите му очи. Той погледна настрани с усилие, като се чудеше, защо се чувства толкова неудобно, когато говори за своя сеньор пред напълно непознат човек. Докато размишляваше, изведнъж откри, че отново гледа в лицето на странника. Какво ли караше очите му да изглеждат толкова… неустоими.
— Всички ли го мразят като теб? — попита меко мъжът.
— Ами, за да бъда напълно честен, никой от нас, тук в Дженън Вейл, не искаше да въстава срещу херцога. — Тези думи изненадаха и самия Мел. — Той си беше съвсем добър, преди да се забърка с тази прокълната деринска магия. Дори имаше свещеници, които го наричаха свой приятел — Доналсън спря за момент и плесна с длан по земята, за да подчертае думите си.
— Но архиепископите казаха, че той е преминал границите на разрешеното дори за един херцог. Миналата зима, двамата с деринския му братовчед осквернили гробницата на Свети Торин — той изсумтя презрително. — Знам човекът, който ще плаче накрая — онзи Маклейн — свещеник пред Бога и свещеник пред дерините едновременно.