Но преди три месеца Морган и Маклейн трябваше да платят много по-скъпо за достъпа до Дхаса, който така и не получиха. В параклиса беше заложен капан за Аларик. На място, където той със сигурност щеше да постави ръката си, имаше игла напоена с мераша, вещество, което замъгляваше разума на дерините.
Морган се убоде и отровата свърши своята работа. Когато дойде в съзнание слаб и объркан, той откри, че е пленник на бунтовника Уорън де Грей и на един от подчинените на архиепископите. Само своевременната намеса на Дънкан го спаси от бавна и ужасна смърт.
Но спасението им също имаше своята цена. В последвалата битка, Маклейн беше принуден да разкрие деринския си произход, като използва магия, която направи възможно бягството им. В бъркотията на земята бяха изпопадали факли, които запалиха помещението и превърнаха старата, дървена сграда в ревящ, огнен ад. Именно пожара, както и някои предишни събития, доведоха до това, че над главите над двамата заехтя тътена на анатемата. Именно тези си грехове се надяваха да изкупят, ако успееха да се доберат до сравнително безопасните за тях покои на епископите.
Дълго време те стояха тихо в храстите, като се ослушваха и душеха въздуха, докато накрая слязоха от конете. Зад хребета пред тях бяха съзрели да се издига дим от лагерни огньове. Като напрегнаха сетивата си, те чуха животински звуци, човешки гласове, усетиха острата миризма на горящо дърво в спокойния и топъл пролетен въздух.
Морган въздъхна примирено и като се усмихна накриво към своя роднина, завърза коня си и започна бавно да се изкачва към върха на хълма. Имаше достатъчно дървета за прикритие, но постепенно те бяха заменени от храсти и висока трева. Последните няколко метра им се наложи да пълзят, като все повече се прилепват до земята. Накрая стигнаха до върха и внимателно надникнаха над ръба.
Долината беше изпълнена с въоръжени мъже. На юг и на изток, докъдето поглед стигаше, се виждаха шатри и палатки, войници, работилници, редици от завързани коне, кошари с животни за провизии. В долината растяха и дървета, но те не скриваха много от погледите на двамата наблюдатели. Пред по-богатите палатки бяха побити знамена, които трептяха и блестяха на слънчевата светлина. Много от гербовете обаче им бяха непознати. Тук-таме се открояваха златисто — виолетови флагове и само благодарение на тях можеше да се разбере, че събраната войска е епископска армия. От състоянието на лагера личеше, че той съществува от доста време, а също така, че никой не се кани да го вдига веднага.
Морган потисна тревожната си въздишка, а Дънкан го докосна по лакътя и направи знак с глава наляво. В далечината се виждаше бившето местонахождение на параклиса на Свети Торин. Едно черно петно, което представляваше бъркотия от овъглени греди и срутени стени, беше всичко, останало от известното някога място за поклонение. Но и там имаше войници, които разчистваха развалините. Вдясно от тях други сечаха дървета и правеха греди. Явно епископите бяха решили да намерят работа поне за част от армията си, докато дойде време да се влезе в бой и бяха наредили да се възстанови „Свети Торин“.
Като поклати глава, Морган запълзя назад, докато стигна безопасно място, където се изправи и тръгна надолу по хълма. Когато стигнаха до относителната безопасност на мястото, където бяха конете им, Аларик сложи ръка върху седлото и се взря внимателно в лицето на Дънкан.
— Е, явно, че не можем да се промъкнем през цялата епископска армия — каза той тихо. — Някакви идеи какво да направим?
Дънкан намръщено си играеше с ремъка на конското стреме.
— Трудно е да се каже. Явно е, че вече не изискват от пътниците да преминават през параклиса, защото той не съществува. Обаче се съмнявам, че пускат всеки, който иска да влезе в Дхаса, просто ей така.
— Хммм. Чудя се… — Морган замислено прокара пръсти през брадата си и се намръщи.
— А какво ще кажеш, ако се опитаме да ги заблудим? — предложи Дънкан след известен размисъл. — В тези дрехи и както сме брадясали, съмнявам се, че някой ще ни разпознае. Видя ли, колко внимание ни обърнаха тази сутрин по пътя. Можем да се опитаме и да откраднем лодка през нощта, ако мислиш, че да пробваме влезем посред бял ден е твърде рисковано.
Морган поклати глава:
— Няма да рискуваме дори толкова. Ние трябва да се доберем до епископите. Ако ни заловят, преди да стигнем до тях и ни се наложи да използваме магия, за да се измъкнем, никога няма да можем да ги убедим в искреността си.
— И какво предлагаш тогава? Да загубим два дни, за да влезем от север? Не мисля, че можем да си го позволим.