— Наистина ли? — измърмори Морган под носа си.
— Моля, сър?
— Казах, има ли друг начин да се влезе в Дхаса, освен през езерото.
Тиъри не знаеше, нито пък следващите трима, които Аларик и Дънкан оставиха заспали сред дърветата. За щастие един побелял майстор — обущар се оказа по-полезен и на съдбоносния въпрос започна да огговаря по-различно.
— А, преди имаше и друг път.
— Имаше? — прошепна Дънкан, като се напрегна и погледна братовчед си.
— Да, имаше път през високия проход на север — отвърна мъжът доволно. — Но водата го затвори още по времето, когато бях момче. Така е по-добре. Иначе нечестиви души можеха да влизат в свещения град, без да отдадат почит на нашия закрилник. Това, разбира се, е…
— О, немислимо, разбира се — съгласи се Аларик и се приведе, за да погледне човека в очите. — Къде беше този път, Доукин? Как можем да стигнем до него?
— О, не можете да минете оттам. Казах ви, че е наводнен. Ако искате да влезете в Дхаса, трябва да вземете лодка. Стига да не сте готови да яздите до северните порти.
— Не, ще опитаме стария път — рече леко усмихнат Морган. — Сега, кажи ни къде е.
— Добре — вдигна рамене мъжът. — Връщате се на пътя и вървите около половин миля, докато стигнете до една пътека, която води на север. След няколкостотин метра, тя стига до едно дефиле, което се разклонява на север и на запад. Тръгвате по северното разклонение, западното води до село Гаруод и вече сте на стария път.
— Много ни помогна, Доукин — усмихна се Аларик и кимна на братовчед си.
— А, няма да е за добро — говореше обущарят, докато Маклейн се навеждаше към него. — Пътят е наводнен и вие…
Той млъкна и главата му клюмна. Дънкан го приспа и гората се озвучи от силно хъркане. Усмихнат свещеникът се изправи и погледна мъжа. После внезапно се наведе и свали от дрехите му значката на Свети Торин. Докато вървяха към конете, той я подаде на Морган, който я излъска в ръкава си и я забоде на шапката си. Откраднатият знак заблестя сребристо и весело на слънчевите лъчи, които преминаваха през листата.
— Дънкан, когато следващия път посетим Свети Торин официално, да ми напомниш да кажа специална молитва на благодарност за майстор Доукин.
— Няма проблем — засмя се Маклейн. — Следващия път, когато посетим Свети Торин официално.
Час по-късно двамата конници бяха високо в планините, които отделяха езерото Джашан и Дхаса от хълмистите полета на запад. След като взеха разклонението, за което им беше казал Доукин, те се спуснаха по полегат склон, за да стигнат до една поляна. На нея с наслада пасяха около половин дузина мършави овци и кози. Те не обърнаха особено внимание на натрапниците, като се изключи това, че няколко минути наблюдаваха внимателно конете. Отне известно време, докато намерят продължението на пътя от другата страна на поляната, но накрая успяха и отново потеглиха.
Пътят всъщност представляваше по-скоро пътека и явно се използваше рядко. Свежата зелена трева растеше необезпокоявана. Полски цветя цъфтяха в буйно изобилие на всяко парче земя и от всеки процеп между скалите. Постепенно пътят се влошаваше. Конете все още можеха да се движат без много трудности, но отпред вече долиташе шумът на бързо течаща вода. Морган, който водеше, задъвка замислено устната си, докато се ослушваше и накрая се обърна към Маклейн.
— Чуваш ли?
— Звучи като водопад. Искаш ли да се обзаложим, че…
— Не го казвай — отвърна Аларик. — И аз си мисля за същото.
Шумът от водата се усилваше и когато отминаха поредния завой, те без изненада видяха, че пътят им се препречва от доста внушителен поток. Водопадът отляво се превръщаше в бързо течение пред тях, което изчезваше в гората отдясно, по посока на езерото Джашан. Изглеждаше, като че ли няма път.
— И така, какво си имаме тук — каза Морган, като дръпна юздите и взе да наблюдава потока.
Дънкан спря до него и смутено заразглежда водопада.
— Ако искаш отговор, на това му викат водопад. Имаш ли някакви гениални идеи?
— Не и гениални, страхувам се — Аларик подкара коня си с няколко метра надолу по потока, за да го изучи по-добре. — Колко ли е дълбоко според теб?
— О, десет до петнайсет стъпки. Във всеки случай твърде дълбоко е за нас. Конете в никакъв случай не могат да минат през това течение.
— Сигурно си прав — отвърна Морган. Той спря отново коня си и се извъртя на седлото, за да погледне към водопада.