— Ами ако се качим горе. Смятам, че ще успеем да минем, пък макар и без конете.
— Заслужава си да опитаме.
Като преметна крак през седлото, Дънкан скочи на земята, наметна се с кожената си пелерина и пусна коня си да пасе свободно. Той закрачи към водопада, а Морган последва примера на братовчед си.
Вече бяха изкачили около две трети от скалата, когато Маклейн внезапно спря и подаде ръка на Аларик. На пръв поглед бяха застанали на най-обикновена издатина, но после Дънкан показа на братовчед си какво беше привлякло вниманието му. В скалата имаше дълбок процеп, който се издигаше поне на тридесет стъпки, преди да се изгуби във водната пара образувана от падащата вода. Трябваше да изминат няколко опасни метра, за да могат да надникнат в цепнатината.
Беше тясна не повече от пет стъпки при входа, но краят се губеше в тъмнината. Докъдето се виждаше, стените бяха изцяло покрити с лишеи и мъх, чието кадифено великолепие се нарушаваше на места от непокрити рубини или топази. Дъното на цепнатината беше няколко стъпки по-ниско от нивото, на което се намираха те. Тънка струйка ледена вода извираше от процеп в скалите. Тя беше толкова студена, че във въздуха над нея се образуваше мъгла, щом слънчев лъч успееше да я докосне.
Възхитени, Морган и Маклейн гледаха мълчаливо, като никой не искаше да наруши неземната магия на това място. Накрая Дънкан въздъхна и вълшебството изчезна.
— Как мислиш — прошепна Морган. — Дали не продължава до края?
Братовчед му вдигна рамене и се спусна в процепа, за да види по-отблизо. Той се огледа бързо, поклати глава и се заизкачва обратно. Аларик протегна ръка и го издърпа, но Маклейн все още клатеше глава, когато излезе.
— Продължава само няколко метра. Нека видим как е на върха.
За съжаление и там нещата не стояха по-добре. Бързата вода се пенеше около острите скали и назъбените речни камъни, които изпълваха коритото на потока. Водата не беше дълбока, едва ли достигаше повече от четири стъпки, но течението беше опасно. Една погрешна стъпка и човек можеше да падне и да бъде отнесен към водопада, за да намери смъртта си върху скалите отдолу. По-нагоре по течението положението беше още по-безнадеждно. Реката беше заобиколена от стръмни, почти отвесни брегове, които не позволяваха да се застане до водата, а камо ли да се прекоси. Трябваше да се намери друг път, може би надолу по течението, след водопада.
С разочаровано изражение на лицето Морган започна да се спуска по скалата, а Маклейн се приготви да го последва. В този момент той погледна надолу и замръзна. После протегна ръка и докосна братовчед си по рамото.
— Аларик — прошепна Дънкан, като залегна върху скалата и спря Морган с ръка. — Не мърдай. Погледни зад себе си, но тихо!
Глава осма
Всред пладне направи сянката си като нощ.
Морган извъртя бавно глава и погледна над ръба в посоката оказана от Дънкан. Отначало не видя нищо странно, просто единият кон спокойно пасеше до брега на потока. После осъзна, че другото животно го няма и усети някакво движение близко до водопада. Протегна се, за да види какво точно става и замръзна от учудване. Трудно му беше да повярва на очите си.
Четири деца с рошави и мокри коси, с прилепнали към телата дрехи водеха втория кон към водопада. Главата на животното беше закачулена с одеялото, взето от седлото, а едно о децата държеше ръката си на носа на коня, за да не цвили докато го водеха към водата. Най-възрастното от четирите беше на около единайсет години. Най-малкото едва ли имаше повече от седем.
— Какво по дяволите? — промърмори Аларик и стрелна очи към Дънкан.
Свещеникът присви тъжно устни и понечи да започне да се спуска.
— Хайде. Малките крадци ще ни отмъкнат и двата коня, ако не ги спрем.
— Не, чакай — Морган хвана братовчед си за пелерината и го спря, като наблюдаваше как децата и конят вървяха към водопада през един участък от потока, където водата беше спокойна. — Знаеш ли, мисля, че те знаят някакъв брод. Гледай.
Докато говореше децата и конят се скриха зад падащата вода. Като се огледа наоколо Аларик започна бързо да се спуска, като подкани Дънкан да го последва. Двамата се прикриха по-добре, а през това време децата и конят се появиха от другата страна на потока мокри и треперещи, но иначе здрави и читави. Най-малкото, момиче, ако се съди по плитката, се изкачи на брега с помощта на другите, след което хвана юздите и поведе пръхтящото животно извън водата. То успокои коня, свали одеялото от главата му и започна да го бърше. Другите три отново се скриха зад водопада. Въодушевен Морган тупна Маклейн по рамото, за да го накара да се раздвижи и започна бързо да се спуска, като гледаше да се прикрива, доколкото това беше възможно. Лицето му имаше сериозно, но доволно изражение и той едва сдържаше усмивката си, когато двамата с Дънкан залегнаха близо до останалия им кон. Скоро децата отново се появиха иззад водната стена и започнаха да се катерят по брега.