Докато останалите влизаха в базиликата, Морган и Маклейн свърнаха по един задънен коридор наблизо и се спотаиха сред сенките. Скоро коридорите се озвучиха от пеенето на монасите и от службата, която беше започнала. На няколко пъти вратите се отваряха, за да пропуснат закъснелите и веднъж на Дънкан му се стори, че отвътре долетя гласът на Кардиъл.
Когато службата приключи и вратите се отвориха, коридорът се изпълни със слуги от домакинството на епископа, пажове, оръженосци, лордове и техните дами, прелати. Някои от тях разговаряха тихо, докато се разотиваха. В средата на този човешки поток бяха самите Кардиъл и Арилан, следвани от няколко свещеници и чиновници, след които идваха още лордове и дами. Дънкан сръга Морган в ребрата, когато те се появиха, защото той познаваше Арилан, а веднъж беше видял отдалеч и Кардиъл. Но Аларик беше замръзнал със затаен дъх при появата на една жена и дете, които бяха малко поизостанали от лордовете. Жената, облечена в небесносиньо, беше висока, стройна, с кралска осанка, но без да изглежда надменна. Тя беше поставила ръка върху рамото на момчето, което едва ли имаше повече от четири години и тихо говореше с една по-тъмна дама. Очите на Морган се бяха разширили от стремежа му да обхване всяка подробност.
Тя имаше големи, дълбоки очи с цвят на метличина. Лицето й с формата на сърце беше обрамчено от фин копринен воал. Косата й имаше цвета на огъня и се спускаше покрай слепоочията й, а на гърба беше завързана с панделка. Притежаваше деликатен, леко чип нос, високи скули с цвят на роза. Устата й беше широка, щедра, сочна и подканваща. Детето до нея имаше същата червена коса и сиви очи, които гледаха сънливо.
Беше ги виждал само веднъж — освен в сънищата си — преди цяла вечност, в карета пред сега разрушения параклис недалеч оттук. Но образите им бяха завинаги запечатани в паметта му. Той си напомни, че жената беше омъжена и детето беше нечий син, като се зачуди, кой ли наистина беше бащата. Морган усети как някой го стиска за лакътя и се извърна, за да види как Дънкан го гледа с доста странно изражение на лицето. Аларик го погледна извинително и събра мислите си, след което отново погледна към коридора, преди да съсредоточи вниманието си на епископите. Жената и детето бяха изчезнали.
Маклейн смъкна качулката още по-ниско над лицето си и невъзмутимо закрачи. Морган го последва, като се стараеше да наподоби възможно най-точно скромните походка и поведение на братовчед си. Епископите се изгубиха, когато свърнаха на следващата пресечка, но двамата фалшиви монаси, които ги следваха от разстояние, стигнаха до ъгъла навреме, за да видят как висшите духовници влизат в някакво помещение през една двойна врата. Аларик и Дънкан спряха неуверено недалеч оттам, за да обмислят следващия си ход.
— Знаеш ли какво има там вътре? — прошепна Морган.
Маклейн поклати глава:
— И аз никога не съм идвал тук. Може би е заседателната зала на Курията. Просто трябва да си опитаме…
Той млъкна, когато отряд войници зави зад отсрещния ъгъл и спря пред вратата, зад която бяха епископите. Един от стражите почука дискретно, но друг се огледа и забеляза двамата непознати в коридора. Като се намръщи, той каза нещо на един от другарите си и тръгна към тях. Дънкан и Аларик се спогледаха и се постараха да изглеждат колкото се може по-безвредни.
— Добър вечер, братя — поздрави войникът, като ги гледаше любопитно. — Мога ли да попитам, какво правите тук? Знаете, че нямате право да идвате в тази част на двореца, без разрешение от игумена ви.
Дънкан пристъпи напред и се поклони леко, като старателно държеше лицето си извърнато настрани.
— Имаме спешна работа с Негово Преосвещенство, епископа на Дхаса. Жизненоважно е да се срещнем с него.
— Страхувам се, че това е невъзможно, братко — отвърна войникът, като поклати глава. — Техни Превъзходителства вече закъсняват за събора.
— Ще отнеме само няколко минути — рискува да настои Маклейн и погледна към Морган, като се чудеше как ще успеят да се отърват от този. — Може би, ако може да поговорим с тях, докато вървят… знам, че ще поискат да ни видят.
— Не мисля, че това е вероятно — каза войникът, който вече започваше да се дразни от двамата настойчиви монаси. Проточилият се разговор беше привлякъл вниманието на колегите му, включително и на командира на отряда. — Както и да е, ако ми кажете имената си, бих могъл да…
— Какъв е проблемът, Селдън? — Попита офицерът, който се приближаваше бавно с няколко войника зад гърба си. — Вие братя, сигурно знаете, че не трябва да сте тук. Селдън не ви ли каза?