— Както и да е, те не смятаха да се оставят Курията да ги съди за греховете им. Когато част от народа на Коруин заяви, че ще застане зад херцога и неговия роднина, дори и да били отлъчени, архиепископите взеха, че анатемосаха целия Коруин. Уорън каза, че единственият начин да спечелим отново благословията им, е да заловим магьосниците и да ги предадем в Корът, а също и да му помогнем да изчисти земята от всички останали Дерини. Това е единственият начин да… Аааах! Внимателно, кракът ми!
Полуприпадналият Мел, смътно осъзна през мъглата на болката, че мъжете напрегнато се бяха навели над крака му. Усещаше топлата кръв, която се стичаше по бедрото му, натиска на превръзката, която един от мъжете му постави, вълната от нова кръв, когато превръзката подгизна, поддаде и трябваше да бъде заменена.
Съзнанието вече го напускаше, заедно с изтичащата кръв, когато усети хладна ръка на челото си и един нисък глас каза:
— Спокойно Мел. Просто се отпусни. Ще бъдеш добре, само трябва да ти помогнем още малко. Отпусни се и заспи. И забрави за всичко това.
Докато тъмнината се спускаше над него, той дочу втория мъж да мърмори неразбираеми думи, усети как нещо топло пропълзя в раната му и го обхвана чувство на спокойствие и уют. Когато отново отвори очи, в ръката си стискаше, окървавено парче метал, а двамата странници прибираха вещите си в кафява, кожена торба. Русият се усмихна успокоително към Мел и повдигна главата му, като допря до устните на ранения манерка с вода. Доналсън отпи автоматично, докато се опитваше да си спомни какво беше станало. Странните сиви очи на русия го гледаха от съвсем близо.
— Аз… аз още съм жив — прошепна Мел смаяно. — Мислех, че съм умрял, наистина — погледна към парчето метал в ръката си. — Това… това е почти като чудо.
— Глупости. Ти просто припадна. Мислиш ли, че можеш да седнеш? Доведоха магарето.
Мъжът отпусна главата му и запуши манерката. Мел осъзна, че наблизо има и други: момчето Ройстън, което държеше окъсаните поводи на дръгливото магаре и слаба, някак крехка жена с грубо изплетен шал на главата си. Това явно беше майката на момчето. Изведнъж се сети, че парчето метал е все още в ръката му и погледна към русия, като избягваше погледа му.
— Не… не знам как да ви благодаря — заекна той. — Вие ми спасихте живота…
— Няма нужда — отговори другият с усмивка, после протегна ръка и помогна на Мел да стане. — Остави превръзката поне една седмица преди да я смениш и внимавай да пазиш раната чиста, докато заздравее. Късметлия си. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше.
— Добре — прошепна Мел и тръгна като ударен към магарето със силно накуцване.
Щом стигна до животното, Ройстън се хвърли към него и бързо го прегърна, след което задържа главата на магарето, докато двамата мъже помогнаха на Мел да се качи. Жената стоеше назад, изплашена, без да знае какво е станало, но с възхищение гледаше към наметалата със знака на сокола. Мел се закрепи на раменете на двамата, докато намери удобно положение за крака си, след което се хвана за тънката грива на животното. Доналсън погледна към своите благодетели, които отстъпиха назад, кимна им и махна за сбогом. Парчето метал все още блестеше в стиснатия му юмрук.
— Още веднъж ви благодаря, господа.
— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита тъмнокосият.
— Да, освен ако звярът, който яздя, не полудее и не ме хвърли в канавката. Бог да ви благослови, приятели. И предайте на лорд Уорън, щом го видите, че ние сме готови да изпълняваме заповедите му.
— Ще му предам — отвърна русият — Това със сигурност ще направя — промърмори той под нос, докато мъжът, жената, магарето и момчето се загубиха в нощта надолу по пътя.
Когато вече нито се виждаха, нито се чуваха, русият се върна в храстите, където бяха работили и взе факлата. Той я задържа вдигната, докато придружителят му приготви конете, след което я загаси във влажната пръст на пътя. Сивите му очи отново бяха станали сурови.
— Е, какво ще кажеш, Дънкан, престъпих ли границите на разрешеното дори за един херцог, като излекувах този човек? — попита той, докато нетърпеливо намъкваше износените си кожени ръкавици.
Дънкан вдигна рамене, докато му подаваше юздите:
— Кой може да каже? Рискувахме, това не е нещо ново. Той няма да си спомни нищо, което не трябва. Но с народа от провинцията никога не може да си сигурен. И въобще трябва ли да ти казвам това? В края на краищата те са твоя народ, Аларик.