Аларик Антъни Морган, херцог на Коруин, Защитник на краля, а сега отлъчен дерински магьосник, се усмихна, хвана юздите и двамата с Дънкан скочиха на конете.
— Моят народ. Предполагам, че наистина е мой, Господ здраве да му дава. Кажи, братовчеде, наистина ли моите грешки са причина за всичко това? Никога не съм мислил така, но последните няколко седмици чувах това твърдение толкова често, че почти започнах да му вярвам.
Дънкан поклати глава, удари с пети хълбоците на коня и потегли надолу по пътя.
— Ти не си виновен. Никой не е. Ние просто сме удобно извинение за архиепископите да направят това, за което са жадували от години. Сегашните събития са се готвели поколения наред.
— Прав си, разбира се — каза Морган като подкара коня си в тръс, редом до този на братовчед си. — Но това няма да ни помогне, когато даваме обяснения пред Келсън.
— Той разбира — отвърна Дънкан. — По-интересно ще е да видим, как ще приеме информацията, която събрахме през последната седмица и нещо. Не мисля, че той осъзнава степента на недоволство в тази част на кралството.
— Нито пък аз — изсумтя Морган. — Кога, според теб, ще стигнем Дол Шая?
— Следобед — заяви Дънкан. — Готов съм да се обзаложа.
— Така ли? — ухили се лукаво Морган. — Дадено. Сега да вървим.
И така двамата оставиха зад себе си Дженън Вейл, като увеличиха скоростта, щом луната изгря и освети земята. Младите дерински лордове не се тревожеха от мисълта, че може да са разкрили своята самоличност. Дори някой да кажеше на Малкълм Доналсън и Ройстън, че са били в обществото на тази опозорена двойка, те нямаше да повярват. Херцозите и висшите духовници, били те дерини или не, не се разхождаха с триседмични бради и наметала със знака на сокола, маскирани като обикновени въстаници, на служба при лорд Уорън. Това беше просто нечувано.
Нито пък двама наследствени дерини биха се спрели, за да помогнат на ранен бунтовник. Особено на такъв, който само преди няколко часа е убивал и осакатявал кралските рицари. Това също беше нещо невъзможно.
Двамата яздеха все по-бързо, приближавайки се към Дол Шая, мястото на утрешната среща с техния млад, дерински крал.
Глава втора
Твоите князе са бунтовници и съучастници на крадци.
Младият мъж с гарвановочерна коса седна на походния стол и постави между коленете си и ръба на покритото с кадифе легло, обърнат с лицето надолу, продълговат щит. Тънките му пръсти бавно и старателно обвиваха дръжката покрита с кожена лента. Сивите му очи бяха скрити от дълги, тъмни мигли.
Но мисълта на младежа не беше съсредоточена върху това, с което се занимаваше. Нито пък беше заета с красивия и богато изработен герб, скрит под платненото покривало, представляващ блестящият, златен, Кралски лъв на Гуинид, на червен фон. Вниманието му не беше насочено и към безценните килими от Келдиш, върху които беше стъпил с прашните си ботуши, нито пък към покритата със скъпоценни камъни дръжка на правия меч, скрит в проста, кожена ножница и окачена така, че да бъде лесно достигната.
Младият мъж, който седеше в шатрата, близо до Дол Шая, не мислеше за тези неща, защото той беше Келсън Халдейн, синът на покойния крал Брайън. Същият този Келсън, който преди няколко месеца беше навършил четиринадесет години, сега беше крал на Гуинид и владетел на множество по-малки херцогства и баронства. В този момент, той също така беше и един разтревожен млад човек.
Келсън вдигна очи към входа на шатрата и се намръщи. Спуснатото платнище му осигуряваше усамотение, но светлината, която проникваше през процепа между него и земята, беше достатъчна, за да разбере, че денят вече свършваше. Отвън долитаха звуците от ритмичния ход на часовите, които охраняваха шатрата, шумът на копринени флагове, плющящи на вятъра, пръхтенето и тропота на огромните бойни коне под близките дървета, които теглеха завързаните за забити в земята колове въжета. Келсън примирено се върна към своето занимание и няколко минути продължи да работи в тишина, докато внезапно вдигна глава и погледна с очакване, когато платнището на входа беше дръпнато. В палатката влезе млад мъж, облечен в броня и наметнат със синя мантия. Очите на краля светнаха радостно.
— Дери!