Келсън кимна бавно и изтръска няколко парчета кожа от туниката си, докато се придвижваше към ниска, походна маса, затрупана с карти.
— А няма ли вести от херцог Джеърд или Бран Корис?
— Не, Ваше Величество.
Келсън вдигна един пергел, въздъхна и замислено захапа единия край на инструмента.
— Нали не смяташ, че нещо не е както трябва? Представи си, че пролетното топене е свършило по-рано, отколкото очаквахме. От всичко, което знаем, Уенсит може вече да е навлязъл в Истмарч.
— Щяхме да узнаем, Ваше Величество. Поне един куриер щеше да успее да премине.
— Щеше ли? Чудя се.
Няколко минути, кралят изучаваше картата. Сивите му очи се присвиха, докато за стотен път обмисляше различните стратегии. Той разтвори пергела и започна да мери, изчислявайки отново първоначалните цифри, след това отстъпи, за да претегли отново различните възможности. Още веднъж се потвърди това, което вече знаеше.
— Дери. — Той махна на младия лорд да се приближи, като се наведе отново към картите. — Разкажи ми пак, какво каза лорд Перис за този път. — Той проследи с единия край на пергела тънка, криволичеща линия, която с извивки пресичаше западните склонове на планинската верига, разделяща Гуинид и Торънт. — Ако този път стане проходим седмица по-рано, ние бихме могли…
По-нататъшната дискусия беше прекъсната от звука на галопиращ кон, който рязко спря до шатрата и в нея се втурна страж с червено наметало. Мъжът припряно поздрави, докато Келсън разтревожено се обърна, а Дери се напрегна, готов да закриля своя крал, ако е необходимо.
— Ваше Величество, пристигат генерал Морган и отец Маклейн. Току-що преминаха през линията на източните постове.
Келсън извика радостно, захвърли пергела и се втурна към изхода, като едва не помете, изненадания страж. Когато той и Дери изскочиха на открито, двама, облечени в кожа ездачи, дръпнаха юздите и скочиха от конете сред облак прах. Под простите им стоманени шлемове се виждаха само широките им усмивки и прашни бради. Сивите наметала и знаците на сокола от предния ден бяха изчезнали, но когато двамата свалиха прашните шлемове, никой не можеше да сбърка златисторусата коса на Аларик Морган и светлокафявата на Дънкан Маклейн.
— Морган! Отче Дънкан! Къде бяхте? — Келсън отстъпи назад, леко раздразнен, докато двамата отупваха праха от дрехите си.
— Съжалявам, принце мой — засмя се Морган, докато издухваше праха от шлема си и го изтръскваше от косата си. — Боже Господи и вси светии, доста е прашно тук. Какво ни накара да изберем Дол Шая за лагер?
Келсън скръсти ръце и неуспешно се опита да скрие усмивката си.
— Доколкото си спомням, някой си Аларик Морган твърдеше, че трябва да лагеруваме толкова близо до границата, колкото е възможно без да ни забележат. Логичният избор бе Дол Шая. Сега ще ми кажете ли какво ви забави толкова? Нигел и останалите от отряда му се върнаха тази сутрин.
Морган погледна примирено Дънкан, след което прегърна приятелски Келсън и го поведе към шатрата.
— Предлагам да говорим за това, докато се храним, принце мой. — Махна на Дери да се погрижи за това. — И ако някой извика Нигел и неговите капитани, ще ви информирам всички едновременно. Нямам нито времето, нито желанието да повтарям всичко, което ще кажа.
Вътре Морган се стовари на един сгъваем стол, вдигна краката си върху някаква табуретка и пусна шлема си на земята.
Дънкан, който отдаваше по-голямо, значение на маниерите в обществото, изчака, докато Келсън се настани насреща в един по-добре изглеждащ стол, след което седна до Морган, като постави шлема в краката си.
— Изглеждате ужасно — заяви накрая Келсън, след като ги огледа критично. — Не мисля, че някога съм виждал, който и да е от двамата с брада.
Дънкан се усмихна, облегна се назад и като се протегна, сплете ръце зад врата си:
— Сигурно не си, принце мой, но трябва да признаеш, че излъгахме бунтовниците. Дори Аларик, с безсрамните си маниери и с крещящо жълтата си коса, минаваше за въстанически войник. Така че, справихме се просто блестящо през тези седмици, докато пътувахме облечени в униформи на бунтовниците.
— И освен това рискувахте страшно — каза Нигел, докато сядаше в стола вляво от Келсън и даваше знак на трима капитани в червени плащове, да заемат места около масата. — Надявам се, че си е струвало. С нашето приключение определено не беше така.