Свих устни, мъчейки се да възпра сълзите си. За целта си напомних, че не ми казваше нищо ново.
— И, разбира се, не виждам абсолютно никаква политическа изгода от това да ви задържа в двореца си. Кастата ви не е достатъчно ниска, че да вдъхнови народа, а за влиятелни връзки изобщо няма да говорим. Елиз, за сметка на това, ни оказа огромна помощ при пътуването ни до Нова Азия.
Стана ми чудно колко ли истина имаше в това, при положение, че така и не бяха се свързали със семейството й. Вероятно се случваше нещо, за което не знаех. Или пък кралят просто преувеличаваше, за да ми внуши колко безполезна бях. Ако такъв беше стремежът му, се справяше повече от отлично.
Студените му очи се впериха в моите.
— Каква работа имате тук?
Аз преглътнах сухо.
— Май е най-добре да попитате Максън.
— Питам вас.
— Той иска да остана — заявих твърдо. — Аз също искам да остана. И докато двамата го искаме, няма да си тръгна.
Кралят се ухили.
— На колко години сте? На шестнайсет? На седемнайсет?
— Седемнайсет.
— Подозирам, че не сте особено запозната с мъжката природа, както е редно, щом сте попаднали тук. Нека ви уведомя, че мъжете могат да са доста непостоянни. Не е разумно да залагате толкова много на увлечението си по него, при положение, че в един миг можете да загубите сърцето му завинаги.
Аз присвих очи, питайки се какво точно се опитваше да ми каже.
— Стените на този дворец имат очи. Знам, че някои от момичетата вече му предлагат повече, отколкото бихте могла да си представите. Наистина ли смятате, че посредствена жена като вас има шанс на техния фон?
Момичета? В множествено число? Да не би да намекваше, че се случваха и други случки, освен онази между Максън и Селест, на която бях станала свидетел? Може би снощните ни целувки бяха скромни в сравнение онова, което му поднасяха другите момичета?
Максън беше заявил, че държи да е прям с мен. Но дали това не беше една от малките му тайни?
— В такъв случай Максън ще ме отпрати, когато сметне за нужно, а вие няма за какво да се тревожите.
— Има, и още как! — изрева гневно той, после понижи глас. — Ако в момент на безумие Максън избере вас за своя съпруга, невинните ви кроежи ще ни костват прескъпо. Граденото с десетилетия, с поколения наред ще рухне, понеже на вас ви харесва да се правите на героиня!
Пристъпи толкова близо до лицето ми, че ми се наложи да направя крачка назад, но той пак ме доближи, оставяйки съвсем малко разстояние помежду ни. Говореше с нисък, дрезгав глас, далеч по-плашещ от невротичните му крясъци.
— Ще трябва да се научите да държите езика зад зъбите си. В противен случай ще ме спечелите като свой враг. А повярвайте ми, не е за ваше добро.
Сочеше ме гневно с пръст, почти докосвайки бузата ми. Точно в този момент можеше да ме разкъса на парчета. Дори да се появеше някой, с какво щеше да ми помогне? Никой нямаше да ме защити от краля.
Опитах да говоря спокойно.
— Разбирам.
— Отлично — каза той, развеселявайки се внезапно. — В такъв случай ще ви оставя да се настаните отново. Хубав ден.
Чак след като се отдалечи, осъзнах, че цялото ми тяло трепереше. Когато ми беше заповядал да държа езика зад зъбите си, бях схванала намека му, че не биваше дори да си помислям да спомена за този ни разговор пред Максън. Затова и щях да си мълча. Бях готова да се обзаложа, че по този начин проверяваше предела на нервите ми. Аз обаче нямах намерение да се пречупя.
Докато обмислях положението си, нещо в мен се промени. Да, изпитвах тревога, но изпитвах и гняв.
За кого се мислеше този, че да ме командва така? Вярно, беше крал, но всъщност не беше нищо повече от най-обикновен тиранин. Незнайно защо си беше наумил, че правеше на нацията ни услуга с потисничеството си. Какво му беше хубавото на това да живееш в някой ъгъл на обществото? От къде на къде за всеки в Илеа съществуваха граници, но не и за него?
Замислих се как Максън бе укрил Марли в подземната кухня. И бях спокойна, че дори да не се задържах дълго в двореца, поне той щеше да е по-добър крал от баща си. Максън беше способен да изпитва състрадание.
Постоях на едно място, дишайки бавно, и когато се почувствах на себе си, продължих напред по коридора.
Влязох в стаята си и се спуснах към бутона, с който виках прислужничките си. Ан, Мери и Луси се притекоха с неочаквана скорост, задъхани от тичане.
— Госпожице? — възкликна Ан. — Да не би да се е случило нещо лошо?