Обикновено когато оставахме насаме, бях способна да прогоня мислите за странични хора. Онази вечер обаче ме загложди идеята, че някоя друга можеше да е на мое място. Само като си го представех — друго момиче в обятията на Максън… до усмихнатото му лице… пред олтара с него… Сърцето ми се късаше. Този път не успях да сдържа сълзите си.
— Скъпа, какво има?
Скъпа? Тази думичка на преданост и задушевност ме обгърна цялата. Внезапно от съзнанието ми се изпари всяко желание да се съпротивлявам на чувствата си към Максън. Исках да съм неговата мила, неговата скъпа. Исках да съм негова… и само негова.
Този копнеж беше обвързан с приветстването на бъдеще, в каквото никога не се бях виждала, и сбогуването с неща, които никога не бях възнамерявала да отблъсна, но мисълта да го изоставя беше недопустима точно в онзи момент.
Вярно е, че не бях най-достойната кандидатка за короната, но ако не намерех смелостта поне да призная чувствата си, не заслужавах дори място в съревнованието.
Въздъхнах и опитах да уравновеся гласа си.
— Не искам да напускам всичко това.
— Ако паметта не ме лъже, още при първата ни среща нарече двореца клетка — той се усмихна. — Но май започваш да се привързваш към него, а?
Поклатих леко глава.
— Понякога си изключително недосетлив. — От свитото ми гърло се изниза тихичък смях.
Максън ми позволи да се отдалеча от него, колкото да погледна в кафявите му очи.
— Не към двореца, Максън. Мога да живея и без дрехите, удобното легло и, ако щеш вярвай, дори храната.
Максън се засмя. Не бях крила що за удоволствие ми носеха божествените ястия в кралския двор.
— За теб говоря — поясних. — Теб не искам да напускам.
— Мен?
Кимнах в отговор.
— Искаш мен?
Изкисках се при вида на слисаното му изражение.
— Правилно ме разбра.
Той помълча за секунда.
— Как… Но… С какво го заслужих?
— Не знам — свих рамене аз. — Просто си мисля, че ще сме добра двойка.
По лицето му бавно се разля усмивка.
— Ще сме неповторима двойка.
Максън ме придърпа към себе си, малко грубичко, точно по негов маниер, и отново ме целуна.
— Сигурна ли си? — Отмести ме на една ръка разстояние от себе си и заоглежда лицето ми съсредоточено. — Абсолютно категорична ли си?
— Ако ти нямаш съмнения, и аз нямам.
За част от секундата в изражението му настъпи лека промяна, толкова мимолетна, че се поколебах дали в действителност я бях видяла.
В следващия момент ме отведе до леглото и двамата седнахме в крайчеца му, хванати за ръце. Оброних глава на рамото му в очакване да каже нещо. Нали точно това признание бе чакал толкова време? Само че не проговори. От гърдите му се изтръгнаха единствено няколко въздишки, наситени с откровено щастие, които успяха да поразсеят напрежението ми.
След известно време — вероятно защото никой от двама ни не знаеше какво да каже — Максън изопна гръб.
— Май е най-добре да тръгвам. Ако ще каним всички семейства на тържеството, трябва да се захвана с организацията.
Вдигнах глава с усмивка, все още главозамаяна от радост, задето скоро щях да прегърна мама, тате и Мей.
— Още веднъж… благодаря ти.
Изправихме се заедно и тръгнахме към вратата. Стисках здраво ръката му. Поради една или друга причина се боях да я пусна. Усещах споделените ни мигове някак крехки и се опасявах, че и с най-лекото сътресение могат да рухнат.
— Ще се видим утре — обеща ми той шепнешком на милиметри от лицето ми. Гледаше ме с такава всеотдайност, че се почувствах глупаво заради цялата си мнителност. — Прелестна си.
След като си тръгна, затворих очи и разиграх наново в съзнанието си всяка случка от кратката ни среща: пълния му с обожание поглед, игривите усмивчици, сладките целувки. Преживявах ги отново и отново, докато се приготвях за лягане, питайки се дали и Максън правеше същото.
Шеста глава
— Браво, госпожице. Не спирайте да сочите към скиците, а вие, останалите, опитайте да не гледате към мен — инструктира ни фотографът.
Беше събота и всички момичета от Елита бяха освободени от задължителните занятия в Дамския салон. На закуска Максън беше съобщил новината за хелоуинското тържество, а до следобеда прислужничките ни вече бяха започнали работа по моделите на маскарадните ни костюми. Естествено, фотографите документираха целия процес.
Точно в онзи момент се стараех да изглеждам непринудено, докато преглеждах моделиерските рисунки на Ан, а другите ми прислужнички позираха зад масата с парчета плат, кутийки с пайети и абсурдни количества пера.