Очите на Аспен предлагаха хиляда различни завършека на изречението му и всеки от тях го свързваше с мен. Не беше загубил надежда. Познаваше ме по-добре от всеки друг. Бяхме си лика-прилика. Няколко месеца в двореца не можеха да заличат цели две години. Каквото и да се случеше, Аспен щеше да ми подаде ръка.
— Знам, Аспен. Знам.
Седма глава
С момичетата от Елита ни бяха строили в редица във внушителния вестибюл на двореца, а аз подскачах на пръсти от нетърпение.
— Лейди Америка — подшушна ми Силвия. Толкова ми трябваше да се досетя, че поведението ми е неприемливо. Главната ни менторка, отговаряща за представянето ни в Избора, приемаше действията ни доста лично.
Опитах да се поукротя. Като гледах как Силвия, персоналът и шепата стражи кръстосват насам-натам, можех единствено да им завидя за свободата на движение. Ако и на мен ми беше позволено да се разхождам, несъмнено щях да се чувствам по-спокойна.
Вероятно и присъствието на Максън щеше да ме поотпусне. Или пък да ме изнерви още повече. Продължавах да се чудя защо след всичко случило се помежду ни напоследък все не намираше време за мен.
— Тук са! — провикна се някой отвъд дворцовите порти. Не бях единствената, която не можеше да удържи радостта си.
— Така, дами! — привлече вниманието ни Силвия. — Искам изрядно поведение! Главните слуги и прислужничките да се наредят до стената, моля.
Постарахме се да бъдем ослепителните, грациозни млади дами, в каквито целеше да ни превърне Силвия, но още щом близките на Крис и Марли се показаха на входа, всичко пропадна. Все пак двечките бяха още деца и толкова време бяха отсъствали от дома, че родителите им просто не можеха да спазват благоприличие. Спуснаха се към тях с викове, а Марли изскочи от строя, без дори да се замисли.
Родителите на Селест бяха по-сдържани, макар и ясно да си личеше колко се радваха да видят дъщеря си. Тя също напусна строя, само че доста по-цивилизовано от Марли. Не успях да видя близките на Натали и Елиз, защото през отворената врата влетя ниско момиченце с буйна червена коса и търсещ поглед.
— Мей!
Тя чу гласа ми, видя откъде и махам и се втурна към мен, а мама и татко тръгнаха подире и. Коленичих, за да я прегърна.
— Ами! Не вярвам на очите си! — изписука с възхищение и благородна завист сестричката ми. — Толкова си… толкова красива!
Не можех да продумам. Не можех дори да я видя през сълзите си.
След малко усетих как силните ръце на татко обгръщат и двете ни. После и мама, забравила типичната си пристойност, се включи в груповата ни прегръдка върху пода на двореца.
Отнякъде долетя въздишка и веднага се досетих, че е била Силвия, но точно в онзи момент не ме интересуваше.
След като най-сетне успях да си поема въздух, проговорих:
— Толкова се радвам, че сте тук.
— И ние, котенце — каза татко. — Не мога да ти опиша колко ни липсваше. — Усетих целувката му върху тила си.
Извъртях се, за да го прегърна по-силно. Дотогава не бях подозирала колко отчаяно бях копняла да го видя.
Накрая потърсих и мама. Мълчанието й ме изумяваше. Не можех да повярвам, че още не беше изискала доклад за напредъка ми с Максън. Като се отдръпнах назад обаче, забелязах, че в очите й блещукаха сълзи.
— Колко си красива само. Приличаш на истинска принцеса, миличка.
Усмихнах се. Радвах се, че поне този път не ме посрещна с въпроси и нареждания. Просто се любуваше на момента, а това означаваше много за мен. И аз бях щастлива.
Направи ми впечатление, че Мей е вперила поглед в нещо отвъд рамото ми.
— Това е той — въздъхна сестричката ми.
— Хмм? — попитах аз, свеждайки очи към нея. Обърнах се и заварих Максън да ни наблюдава иззад централното стълбище. После тръгна с одухотворена усмивка към семейството ми, сгушено на пода. Татко моментално скочи на крака.
— Ваше Височество — поздрави го той с дълбока почит в гласа.
Максън отиде до него с протегната ръка.
— Господин Сингър, за мен е чест. Много съм слушал за вас. За вас също, госпожо Сингър — обърна се той към майка ми, която беше станала от пода и заглаждаше косата си.
— Ваше Величество — промълви тя леко смутено. — Простете за гледката. — Махна с ръка към пода, където двете с Мей тъкмо се изправяхме все още долепени една до друга.
Максън се подсмихна.
— Няма нищо. Очаквам подобен ентусиазъм от сродниците на лейди Америка. — Не се и съмнявах, че мама щеше да ме изнуди за обяснение по-късно. — А вие сигурно сте Мей.