Выбрать главу

— Сигурно.

— А като стана дума за законодателство, имате ли вече някакви познания в областта? Научиха ли ви как се изготвят предложения за промени в законите?

И тази тема не ми беше особено приятна, но поне не засягаше любовните ми трепети.

— Все още не. Но пък четем доста литература по въпроса. Понякога ми е трудно да разбера законите. За радост, Силвия, жената, която видяхте във вестибюла, нещо като ментор или учител ни е, прави всичко възможно да ни просветли. А и Максън е отзивчив, когато му задам въпроси.

— Така ли? — Татко изглеждаше доволен от този факт.

— О, да. Имам чувството, че за него е важно да се чувстваме подготвени. Затова много старателно ни обяснява всичко. Даже… — Позамислих се. Беше ми забранено да споменавам тайната библиотека. Но все пак говорех с баща си. — Виж какво, трябва да ми обещаеш, че на никого няма да казваш за това.

Той се изкикоти.

— Единственият човек, с когото контактувам, е майка ти, а на всички е ясно, че не бива да й се доверяват тайни, ето защо обещавам да не й казвам.

И мен ме досмеша. Дори не можех да си представя мама да запази нечия тайна.

— Можеш да ми имаш доверие, котенце — каза той и ме прегърна с една ръка.

— В двореца има една стаичка, скришна стаичка, пълна с книги, тате! — поверих му тихо, след като се уверих, че никой не ни подслушва. — Има забранени книги и от онези карти на света, старите, където страните са показани в някогашния си вид. Тате, не съм и подозирала, че са били толкова много! Има даже компютър. Виждал ли си такава машина с очите си?

Напълно изумен, той поклати глава.

— Страхотно е. Въвеждаш някоя думичка и той преравя всички книги в библиотеката, за да открие информацията, която търсиш.

— Как така?

— Не знам, но точно по този начин Максън проучи какво е Хелоуин. Дори… — Отново се озърнах по коридора. Бях уверена, че татко няма да каже на никого за библиотеката, но разкриех ли му, че една от тези тайни книги беше скътана в стаята ми, рискувах да прекаля.

— Дори какво?

— Даде ми да разгледам една от тях.

— О, колко прекрасно! Какво прочете? Ще ми кажеш ли?

Прехапах устна.

— Един от личните дневници на Грегъри Илеа.

Долната челюст на баща ми увисна и му отне известно време да дойде на себе си.

— Америка, това е невероятно. Какво пишеше вътре?

— Ами, още не съм я прочела докрай. Взех я главно, за да проуча Хелоуин.

Той се замисли върху думите ми, сетне поклати глава.

— Защо се безпокоиш, Америка? Ясно е, че Максън ти има пълно доверие.

Почувствах се глупаво.

— Може и да си прав — въздъхнах накрая.

— Удивително — прошепна той. — Значи, някъде наоколо е скрита цяла стая? — Заоглежда стените с други очи.

— Тате, не си виждал такова място. Навсякъде има тайни врати и панели. Знам ли… може, ако наклоня ей тази ваза, да пропаднем в някое междинно помещение.

— Хмм — провлече баща ми с усмивка. — В такъв случай ще съм изключително бдителен на път към стаята ми.

— И май не е лошо да се ориентираш. Трябва да приготвя Мей за чаеното парти с кралицата.

— А, да, дъщеря ми и приятелските й срещи с кралицата — пошегува се той. — Добре, котенце. Ще се видим на вечеря. И така… кой е най-добрият начин да се предпази човек от пропадане в тайник? — Запита се на глас, разпери ръце, сякаш демонстрирайки защитна тактика, и тръгна по коридора.

Като стигна до стълбището, опря мнително длан върху парапета.

— За твое сведение, този маршрут е безопасен. Благодаря ти, тате. — Поклатих глава и се запътих към стаята си.

Трудно ми беше да не подскачам от радост по коридора. Преливах от щастие, че семейството ми е с мен. Ако Максън не ме изпратеше вкъщи, раздялата ми с тях щеше да е по-непоносима и от преди.

Свърнах зад ъгъла към стаята си и заварих вратата й отворена.

— Как изглеждаше? — долетя гласът на Мей от вътре.

— Приказно. Поне в моите очи. Косата му беше вълниста и всеки кичур си имаше собствено мнение — изхихика се Луси, а с нея и Мей. — Дори няколко пъти имах удоволствието да прокарам пръсти през нея. Понякога си мисля за онези дни. Е, по-рядко от преди.

Промъкнах се на пръсти до вратата, внимавайки да не прекъсна разговора им.

— Липсва ли ти още? — попита Мей, както винаги любопитна, станеше ли дума за момчета.