— Вие сте една истинска дама, госпожице.
— Благодаря — изчервих се аз.
След края на песента вече се задъхвах, затова седнах на една от масите, разпръснати из салона. Пийвах портокалов пунш и си веех със салфетка, докато гледах другите танцьори. Този път Максън партнираше на Елиз. Двамата се въртяха в широки кръгове с усмивки на лицата. Това беше вторият му танц с Елиз, а още не бях получила нито една покана.
Доста време издирвах Аспен, понеже много от мъжете на дансинга носеха униформи, но в крайна сметка го открих в един от ъглите със Селест. Пред очите ми му намигна със съблазнителна усмивчица на устните си.
За каква се имаше тази? Скочих с намерението да я спра, но още преди да направя първата си крачка, осъзнах какво би означавало това за двама ни с Аспен. Върнах се на стола си и отпих глътка пунш. В края на песента обаче се придвижих достатъчно близо до Аспен, че да се престраши да ме покани на танц.
Така и стори, което беше добре, понеже не знаех колко търпение щях да проявя.
— Какво се случва тук, за бога? — попитах дискретно, ала с осезаемо количество гняв в гласа си.
— За какво говориш?
— Селест те опипваше от глава до пети!
— Някой май ревнува — прошушна напевно в ухото ми той.
— О, я да млъкваш! Просто не й е позволено да се държи така, нарушава правилата! — Озърнах се наоколо, за да се уверя, че никой, най-вече родителите ми, не наблюдава задушевния ни диалог. Майка ми си бърбореше с майката на Натали. Татко го нямаше никъде.
— Точно ти ли го казваш? — врътна закачливо очи Аспен. — Щом не сме заедно, нямаш право да ограничаваш контактите ми.
— Изобщо не става дума за това — нацупих се аз.
— За какво тогава? — прошепна той. — Не знам дали трябва да те стискам здраво, или да те пусна. — Поклати глава. — Не искам да се предавам, но ако надеждите ми са напразни, най-добре ми кажи още сега.
Личеше си колко усилия полага, за да запази изражението си спокойно; в гласа му се долавяше искрена тъга. Аз също страдах. Мисълта за окончателна раздяла пронизваше гърдите ми като нож.
Въздъхнах, решена да му споделя.
— Избягва ме. Напоследък е толкова зает да се среща с другите момичета, че за мен остава само едното „здрасти“. Явно съм си въобразявала, че ме харесва.
Той прекъсна танца ни за момент, очевидно стъписан от чутото. Побърза да се върне в крачка, а погледът му за кратко се задържа върху лицето ми.
— Нямах представа, че така стоят нещата — отбеляза внимателно. — Знаеш, че искам да си моя, но не и да те виждам наранена.
— Благодаря — свих рамене аз. — По-скоро се чувствам глупава.
Аспен ме придърпа леко към себе си, спазвайки почтено разстояние, макар и против волята си.
— Повярвай ми, Мер, глупав е мъжът, който пропуска шанса си да бъде с теб.
— Ти пропусна своя — напомних му аз.
— Така стигнах до това заключение — отвърна той с усмивка. Радвах се, че вече е склонен да подходи шеговито към този въпрос.
Погледнах над рамото на Аспен и видях, че Максън танцува с Крис. Отново. Дори веднъж ли нямаше да ме уважи?
Аспен се приведе към ухото ми.
— Знаеш ли за какво ми напомня този танц?
— Кажи.
— За партито по случай шестнайсетия рожден ден на Фърн Тали.
Изгледах го така, сякаш беше обезумял. Спомнях си въпросното парти. Фърн беше Шестица и понякога идваше да ни помага с къщната работа, когато майката на Аспен не можеше да ни вмести в графика си. Двамата с Аспен ходехме от около седем месеца, когато Фърн ни покани на тържеството за шестнайсетия си рожден ден. Не беше нищо особено. Торта и вода, музика от радиото, понеже нямаше никакви дискове, и приглушената светлина на недовършения сутерен в дома им. Запомнящото се в случая беше фактът, че за пръв път присъствах на „несемейно“ парти. Бяхме само кварталните деца сами в стая, а какво по-вълнуващо от това? Въпреки всичко онази далечна сбирка по нищо не можеше да се сравни с разкоша, който ни заобикаляше сега.
— Какво общо намираш между онова парти и това, за бога? — попитах недоумяващо.
Аспен преглътна и обясни:
— И тогава танцувахме. Помниш ли? Толкова се гордеех, че си с мен, в прегръдките ми, пред други хора. Нищо, че изглеждаше така, сякаш получаваш гърч. — Той ми намигна.
Думите му възпламениха сърцето ми. Помнех, разбира се. Седмици наред извличах щастие от онзи момент.
Мигновено хилядите тайни, родени и опазени помежду ни, нахлуха в съзнанието ми: имената, които бяхме избрали за въображаемите си деца, къщичката на дървото, гъделът по тила му, скришните послания, неуспешните ми опити да сготвя супа, как играехме морски шах с пръсти върху корема му и вечно забравяхме невидимите си ходове… как все ме оставяше да го бия.