Выбрать главу

— Максън, това няма да се случи — прошепнах близо до врата му. — По-скоро ще се увериш, че не съм достатъчно добра за теб.

Устните му загъделичкаха ухото ми.

— Скъпа, ти си съвършена.

Опряла длан в гърба му, го притиснах към себе си; той стори същото, докато телата ни не се прилепиха още по-плътно. С частица от съзнанието си проумявах, че се намирахме в пренаселена зала, че майка ми вероятно ни гледаше отнякъде и й причерняваше от близостта ни — но това нямаше значение. В онзи момент имах усещането, че сме сами в целия свят.

Отдръпнах лице, за да погледна Максън, но се наложи първо да подсуша очите си. Ронех сълзи на щастие.

Максън ми изясни всичко.

— Не искам да бързаме. Утрешната елиминация ще укроти народа и баща ми, но в никакъв случай не искам да те пришпорвам. Искам да разгледаш апартамента на принцесата. Намира се до моя — добави тихо. Самата идея да сме толкова близо един до друг през цялото време превърна костите ми в памук. — Май е време да помислиш как желаеш да го обзаведем. Държа да се чувстваш напълно удобно. Ще се наложи да си избереш и още няколко прислужнички и да решиш дали предпочиташ семейството ти да живее в двореца, или просто някъде наоколо. Ще ти помогна с всичко.

„Ами Аспен?“ — нашепна ми сърцето с тъничък гласец. Но бях толкова погълната от думите на Максън, че едва го долових.

— Искам, когато сметна за уместно да прекратя Избора и да ти предложа брак, да приемеш с пълна лекота. Обещавам да сторя всичко по силите си да те подготвя за този момент. Нуждаеш ли се от нещо, пожелаеш ли нещо, просто кажи, а аз ще изпълня всяко твое желание.

Онемях. Разбираше ме така добре, знаеше колко ме притеснява тази стъпка, колко ме плаши короната. Щеше да ми предостави цялото време, с което разполагаше, а междувременно — да ме отрупва с грижи. За пореден път ме споходи чувство за нереалност.

— Не е справедливо, Максън — промълвих. — Какво, за бога, бих могла да ти дам аз?

Той се усмихна.

— От теб искам единствено обещание, че ще останеш с мен, че ще си моя. Понякога не мога да повярвам, че си истинска. Закълни се да останеш.

— Разбира се. Кълна се.

След тези думи отпуснах глава върху рамото му и продължихме да следваме бавния ритъм на песен след песен. В един момент срещнах погледа на Мей и сестричката ми изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне от радост, като ни гледаше заедно. Мама и татко също ни наблюдаваха, а татко клатеше глава, сякаш ми казваше безмълвно: А ти си мислеше, че ще те прати вкъщи…

В този момент ми хрумна една мисъл.

— Максън? — подхванах с лице към неговото.

— Да, скъпа?

Обръщението донесе усмивка по устните ми.

— За какво си говорихте с татко?

Максън се позасмя.

— Запознах го с намеренията ми. И трябва да знаеш, че одобрява от все сърце, стига да си щастлива. Това беше единственото му условие. Уверих го, че ще дам всичко от себе си и че изглежда така, сякаш вече си намерила щастие тук.

— Така е.

Усетих как гърдите му се повдигат.

— В такъв случай и двамата получаваме желаното.

Ръката му се плъзна леко и се настани на кръста ми, приканвайки ме да остана близо до него. Този допир ми разкри безброй неща. Показа ми, че не си въобразявах, че това наистина се случваше, че най-накрая можех да повярвам. Показа ми, че имах готовност да се откажа от приятелствата, които си бях създала в двореца — Марли поне нямаше да ми се сърди изобщо. Също така ми показа, че предстоеше да угася огъня, който Аспен бе разпалил в сърцето ми някога. Нямаше да стане отведнъж и рано или късно щях да разкрия тайната ни пред Максън — но всичко с времето си.

Защото точно в онзи момент принадлежах на Максън. Знаех го с пълна, неусещана дотогава увереност.

За пръв път фантазиите ми се избистряха. Виждах олтара, чакащите гости и Максън в края на пътеката. С това видение дойде и чувството за реалност.

Късно през нощта Максън ни завлече към терасата от предната страна на двореца, откъдето имахме най-добър изглед към зарята. Селест вече залиташе нагоре по мраморното стълбище, а Натали се беше сдобила с шапката на някой несретен страж. Прислугата разнасяше шампанско, а Максън честваше предстоящия ни годеж със своя собствена бутилка.

Когато фойерверките озариха небето, той я развя във въздуха.

— Да вдигнем тост! — извика.

Всички вдигнахме чаши и зачакахме нетърпеливо. Направи ми впечатление, че чашата на Елиз беше оцапана с тъмното й червило, а за моя изненада дори Марли държеше питие, но отпиваше скромно, вместо да го изгълта наведнъж.