— За всички вас, красиви дами. И за бъдещата ми съпруга! — провикна се Максън.
Момичетата откликнаха с радостни възгласи, всяка с надеждата, че тостът е предназначен за нея, но само аз знаех истината. Докато всички останали се наслаждаваха на шампанското, аз гледах към Максън — моя… хм… бъдещ годеник, който ми намигна скришом и надигна бутилката си. Блясъкът и вълнението, съпътстващи цялата вечер, ме поразяваха, поглъщаха ме като същински пожар от щастие.
Не можех да си представя, че нещо на тази земя имаше силата да го потуши.
Девета глава
Почти не мигнах цяла нощ. Покрай късното ми прибиране и вълнението около всичко предстоящо сънят беше невъзможен. Сгуших се в Мей, чувствайки утешителната и топлина. Щеше да ми липсва безкрайно много, като си тръгнеше, но поне можех да се радвам, че ще поживее с мен известно време.
Питах се кое ли момиче щеше да напусне двореца днес. Струваше ми се невъзпитано да любопитствам, затова и не посмях; но ако ми се наложеше да гадая, вероятно щях да посоча Натали. Марли и Крис бяха любимки на народа — по-големи и от мен самата, а Селест и Елиз си имаха връзки. Аз пък бях спечелила сърцето на Максън. Тоест само Натали нямаше на какво да разчита.
Съчувствах и, защото ми беше симпатична. Ако някой трябваше да си тръгне, предпочитах това да е Селест. Не беше изключено Максън да изпрати нея вкъщи, понеже знаеше, че не я харесвам, и твърдеше, че държи да се чувствам удобно в дома му.
Въздъхнах, обмисляйки снощните му думи. Дори не си бях представяла, че подобно нещо е възможно. Как така аз, Америка Сингър — Петица, кръгла нула, успях да се влюбя точно в Максън Шрийв — Единица, Единствения? Как изобщо се беше случило, като се имаше предвид, че бях прекарала последните две години, подготвяйки се психологически за живот в Шеста каста?
Една малка частица от сърцето ми затрептя. С какви думи щях да го обясня на Аспен? Как щях да му съобщя, че Максън бе избрал мен и че исках да бъда с него? Щеше ли да ме намрази? Плачеше ми се при мисълта. Каквото и да ставаше, не исках да губя приятелството на Аспен. Не можех да го допусна.
Прислужничките не почукаха на влизане в стаята ми, което беше напълно типично за тях. Винаги се стараеха да ми подсигурят възможно най-дълга почивка, а след снощното тържество определено се нуждаех от такава. Само че този път, вместо да се впусне в обичайните приготовления, Мери заобиколи леглото ми и нежно погали Мей по рамото, за да я разбуди.
Като се завъртях, видях, че Ан и Луси стояха отстрани с калъф за дрехи в ръце. Поредната нова рокля?
— Госпожице Мей — прошепна Мери, — време е да ставате.
Мей се понадигна мудно.
— Не може ли да си доспя?
— Не — отвърна състрадателно Мери. — Тази сутрин ви чака важна работа. Трябва незабавно да отидете при родителите си.
— Важна работа ли? — учудих се аз. — Какво се случва?
Мери стрелна очи към Ан, а аз проследих погледа й. Ан поклати глава и този жест като че ли сложи точка.
Озадачена, но изпълнена с надежда, станах от леглото и подканих Мей да последва примера ми. Прегърнах я силно, преди да я изпратя към стаята на мама и татко. След като сестричката ми си тръгна, върнах вниманието си към прислужничките.
— Вече сме насаме. Ще ми обясните ли какво се случва? — попитах Ан. Тя отново поклати глава. Аз изпухтях недоумяващо. — Ще помогне ли, ако ви наредя да ми кажете?
Тя отправи поглед към мен, пълен с недвусмислена тържественост.
— Заповедите ни са дадени от доста по-високо равнище. Ще трябва да почакате.
Застанах до вратата на тоалетната, наблюдавайки как изпълняват задълженията си. Ръцете на Луси трепереха, докато ръсеше шепи розови листенца във ваната ми, а Мери подреждаше гримовете и фуркетите за косата ми със сериозно сбърчени вежди. Но Луси често трепереше без всякаква причина, а Мери обикновено правеше такива гримаси, когато беше съсредоточена. Затова не техният вид, а този на Ан ме караше да се тревожа.
Главната ми прислужничка винаги запазваше самообладание, дори в най-плашещите и напрегнати ситуации, но днес изглеждаше така, сякаш тялото и беше пълно с пясък, цялата й фигура се превиваше под напора на някаква грижа. Постоянно прекъсваше работата си и търкаше чело, все едно се мъчеше да избърше тревогата от лицето си.
Накрая извади роклята ми от калъфа за дрехи. Този път моделът беше скромен, семпъл… и ушит от катраненочерен плат. Само с един поглед проумях какво стоеше зад нея. Разплаках се още преди да съм научила по кого трябва да скърбя.