— Госпожице? — притече ми се на помощ Мери.
— Кой е починал? — попитах аз. — Кой е починал?
Ан, по-хладнокръвна от всякога, вдигна раменете ми и подсуши очите ми.
— Никой не е починал — каза тя. Само че гласът й не прозвуча утешително, а заповеднически. — Бъдете благодарна за това, когато всичко приключи. Днес никой не е загубил живота си.
Вместо да поясни, тя ме изпрати директно във ваната. Луси видимо се опитваше да запази присъствие на духа, а когато най-накрая избухна в сълзи, Ан я помоли да ми донесе нещо леко за хапване и тя се подчини покорно. Дори не направи реверанс на излизане от банята.
След известно време се върна с няколко кроасана и ябълкови резенчета. Щеше ми се да седна и да се нахраня спокойно, колкото да отложа неизбежното, но още след първата хапка осъзнах, че днес храната не ми носеше наслада.
Накрая Ан забоде значката с името ми върху роклята и среброто заблещука красиво върху черния плат. Не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя лице в лице с неизвестната си съдба.
Отворих вратата на стаята, но се вцепених на прага. Обърнах се към прислужничките и промълвих:
— Страх ме е.
Ан сложи ръце на раменете ми и каза:
— Вече сте дама, госпожице. Трябва да подходите към това като такава.
Като ме пусна, кимнах сдържано, откъснах ръце от вратата и тръгнах по коридора. Де да можех да се похваля, че изминах пътя с гордо вдигната глава, честно казано обаче — дама или не — умирах от ужас.
За моя огромна изненада, когато стигнах фоайето, заварих останалите момичета там, всичките до една облечени и наплашени като мен. Обля ме вълна на облекчение. Не се бях провинила. Или поне не се бях провалила сама и всички заедно щяхме да посрещнем предстоящото.
— Ето я и петата — каза един от стражите на колегата си. — Последвайте ни, дами.
Петата? Не, бъркаха се. Бяхме шест. Докато слизахме по стълбите, направих бърз оглед на момичетата. Стражът не бъркаше. Бяхме само пет. Марли я нямаше.
Първата ми мисъл беше, че Максън бе отпратил Марли, но нима нямаше да дойде до стаята ми, за да се сбогува с мен? Опитах да намеря връзката между цялата тази потайност и отсъствието на Марли, но не ми хрумваше нищо логично.
В дъното на стълбището ни очакваха група стражи и семействата ни. Мама, татко и Мей изглеждаха притеснени. Което важеше за всички чакащи. Погледнах ги в търсене на някаква яснота, но мама поклати глава, а татко сви рамене. Огледах групичката униформени мъже с надеждата да открия Аспен. И него го нямаше.
Забелязах, че двама стражи съпровождаха родителите на Марли до края на опашката от момичета. Майка й се беше прегърбила от безпокойство и търсеше опора в съпруга си, чието лице беше толкова посърнало, че изгледаше състарено с години в рамките само на една-единствена нощ.
Чакай малко. Ако Марли я нямаше, защо родителите й бяха тук?
Ярка светлина заля вестибюла, привличайки погледа ми. За пръв път от пристигането ми в двореца виждах входните порти широко отворени. Поканиха ни да излезем навън. Прекосихме малката кръгла алея и се отправихме към солидните стени, ограждащи територията на двореца. Когато външните порти се открехнаха с металическо скърцане, отвъд тях долетя оглушителното скандиране на многолюдна тълпа.
На улицата отпред бе издигната голяма сцена. Бяха се стекли стотици, дори хиляди зрители; виждаха се и дечица, седнали върху раменете на родителите си. Край сцената имаше оператори с телевизионни камери, които търчаха пред публиката, улавяйки интересните кадри. Под бурните възгласи на тълпата ни отведоха до място с няколко скамейки. Виждах как раменете на всяко от момичетата пред мен постепенно се отпускат, докато народът викаше имената ни и хвърляше цветя в краката ни.
Вдигнах ръка за поздрав към почитателите ми. Чувствах се глупаво заради всичките си тревоги. Щом народът беше толкова щастлив, нямаше как да се е случило нещо лошо. Дворцовият персонал трябваше сериозно да си помисли за това как се държи с Елита. Създали ни бяха толкова напрежение за нищо.
Мей се кискаше, доволна, че беше част от такъв вълнуващ момент, а аз се радвах да я видя в нормалния и облик. Опитвах да отвърна на всичките си доброжелатели, но вниманието ми бе отвлечено от двете причудливи съоръжения върху сцената. Първото беше приспособление, подобно на стълба, имащо формата на буквата „А“, а второто представляваше голям дървен блок с примки от двете страни. Тъй като пътят ми беше заприщен от един страж, се качих на седалката си по средата на най-предния ред и опитах да проуча какво се случваше.