От този ъгъл се виждаше, че бяха разголили гърба на Картър; кожата му вече беше разкъсана и висеше потресаващо на места. Кръвта му се процеждаше на струйки, изцапвайки панталоните на някогашната му униформа. Страх ме беше да си помисля в какво състояние бяха ръцете на Марли.
Самата идея ме запрати в още по-яростна истерия. Започнах да обсипвам стражите с ругатни и ритници, но успях само да загубя едната си обувка.
Повлякоха ме към двореца, докато глашатаят обявяваше следващия удар, а аз не знаех дали да изпитвам благодарност, или срам. От една страна, ми спестяваха ужасната гледка, а от друга, имах чувството, че изоставям Марли в най-страшния момент от живота и.
Така ли щях да оставя нещата, ако и бях истинска приятелка?
— Марли! — провикнах се. — Марли, много съжалявам! — Но тълпата беше толкова подивяла, а тя плачеше толкова силно, че едва ли ме чу.
Десета глава
Мятах се и пищях през цялото време, докато ме влачеха към двореца. Стражите ме стискаха така силно, че несъмнено щях да съм покрита със синини по-късно, но не ме беше грижа. Трябваше да им се опълча.
— Къде е стаята й? — чух единия да пита, а като се извъртях, забелязах някаква прислужничка да се задава по коридора. Не я разпознах, но тя очевидно знаеше коя съм. Жената съпроводи стражите до вратата на стаята ми. Чух как прислужничките ми възнегодуваха, като видяха колко грубо се отнасяха с мен.
— Успокойте се, госпожице, не е редно да се държите така — изсумтя единият от стражите, докато ме водеха към леглото ми.
— Излизайте от стаята ми, дявол да ви вземе! — развиках им се аз.
Прислужничките ми, и трите облени в сълзи, се спуснаха към мен. Мери понечи да изчисти мръсотията от роклята ми, но аз я зашлевих през ръцете. Бяха знаели. Бяха знаели, а не ме бяха предупредили.
— Вие също! — креснах им. — Всички вън! ВЕДНАГА!
Думите ми ги стреснаха и финото телце на Луси така се разтрепери, че донякъде съжалих за изблика си. Но просто трябваше да остана сама.
— Съжаляваме, госпожице — каза Ан и дръпна подчинените си назад. Знаеха колко близки бяхме с Марли.
Марли…
— Просто си вървете — промълвих аз и зарових лице във възглавницата.
Като затвориха вратата след себе си, изхлузих единствената си обувка и пропълзях по-навътре в леглото, докато стотиците дребни парченца от пъзела най-накрая започнаха да се подреждат в главата ми. Значи, това беше тайната, която се боеше да ми сподели. Не й се оставаше в двореца, защото не изпитваше чувства към Максън, но и не й се тръгваше, защото не искаше да се разделя с Картър.
Внезапно ми се избистриха десетки подробности: защо държеше да стои на определени места и защо все поглеждаше към вратите. Заради Картър; него чакаше. Сетих се как по време на гостуването на краля и кралицата на Суендуей беше отказала да се скрие от слънцето… заради Картър. Ами когато се сблъсках с него пред тоалетната? Търсел беше Марли. Ето каква тайна бе пазила приятелката ми — тайната за смълчания си любим, за откраднатите целувки, за дългоочаквания момент, когато най-сетне щяха да бъдат заедно.
Колко трябва да го е обичала, за да прояви такова лекомислие, да рискува толкова много?
Как изобщо бе възможно подобно нещо? Струваше ми се нереално. Предполагала бях, че такива действия водят до наказание, но не и че можеше да сполети точно Марли, че един ден ще я отпратят… не го разбирах.
Стомахът ми се преобръщаше. Като нищо можех да съм на нейно място. Ако двамата с Аспен не бяхме толкова предпазливи, ако някой бе дочул разговора ни по време на снощния танц, сега можеше ние да сме на онази сцена.
Дали някога щях да я видя отново? Къде ли щяха да я изпратят? Дали родителите й нямаше да я загърбят? Нямах представа в коя каста се беше подвизавал Картър, преди службата в дворцовата стража да го повиши в Двойка, макар че ми приличаше на Седмица. Седма каста се намираше на дъното и въпреки това превъзхождаше многократно Осма.
Не можех да повярвам, че Марли вече принадлежеше към Осма каста. Беше абсолютно недопустимо.
Дали ръцете щяха да й служат някога? За колко време се възстановяваха подобни травми? Ами Картър? Дали изобщо щеше да може да ходи след такъв побой?
Можеше Аспен да е на негово място.
Можеше аз да съм на нейно.
Направо ми се гадеше. Изпитвах жестоко облекчение, задето не бях на нейно място, но и породено от него чувство на вина, толкова силно, че едва дишах. Бях ужасен човек, ужасна приятелка. Срамувах се от себе си.