Не ми оставаше нищо друго, освен да ридая.
Прекарах сутринта и по-голямата част от следобеда свита на топка в леглото си. Прислужничките ми донесоха обяд, но аз дори не го докоснах. За мое успокоение — не настояха да останат с мен и ме оставиха да тъгувам сама.
Не успявах да се съвзема. Колкото повече обмислях случилото се, толкова по-зле ми ставаше. Не можех да прогоня писъците на Марли от съзнанието си. Чудех се дали някога щях да ги забравя.
На вратата ми се почука колебливо. Прислужничките ми ги нямаше да отворят, а на мен не ми се помръдваше, затова просто останах в леглото. Посетителят ми изчака малко и влезе непоканен.
— Америка? — прошепна Максън.
Не му отвърнах.
Той затвори вратата, прекоси стаята и застана до леглото ми.
— Съжалявам — каза. — Нямах избор.
Аз останах неподвижна и безмълвна.
— Другият вариант беше да разпоредя екзекуцията им. Снощи хората от телевизията ги спипали и разпространили видеоматериала без позволението ни — обясни настоятелно той.
Умълча се за известно време, може би с надеждата, че ако остане до мен достатъчно дълго, ще намеря какво да му кажа.
Накрая коленичи до мен.
— Америка? Погледни ме, скъпа.
Стомахът ми подскочи от ласкавото му обръщение. Въпреки това обърнах поглед към него.
— Трябваше да го направя. Трябваше.
— Как можа просто да стоиш безучастно? — Гласът ми прозвуча необичайно. — Защо не направи нещо?
— Както ти казах и преди, позицията ми изисква хладнокръвие, поне привидно. Наложило ми се е да овладея това умение. На теб също ще ти се наложи.
Сбърчих вежди. Сериозно ли си мислеше, че още исках този живот след всичко случило се? Очевидно да. Когато лека-полека разтълкува изражението ми, абсолютен шок осени неговото собствено.
— Америка, съзнавам, че си разстроена, но моля те! Казах ти вече: ти си единствената за мен. Моля те, не ми го причинявай.
— Максън — подхванах бавно, — съжалявам, но не смятам, че ще се справя. За нищо на света не бих могла да понеса нечие страдание равнодушно, и то при положение, че аз самата съм отговорна за него. Не мога да бъда принцеса.
Той си пое дъх изумено — навярно най-близкото нещо до истинска тъга, което някога бях наблюдавала у него.
— Америка, предначертаваш остатъка от живота си въз основа на пет минути от нечий чужд. Такива събития се случват рядко. Няма да взимаш участие в нищо подобно.
Поизправих се в леглото с надеждата, че така мисълта ми ще тече по-плавно.
— Аз просто… дори не мога да разсъждавам нормално в този момент.
— Тогава недей — прикани ме той. — Не взимай решение за двама ни в такова състояние.
Незнайно защо, думите му ми прозвучаха някак заблуждаващо.
— Моля те — прошепна той затрогващо, стиснал ръцете ми. Отчаянието в гласа му ме накара да вдигна поглед към него. — Обеща ми да останеш с мен. Не се отказвай, не и заради това. Умолявам те.
Въздъхнах и кимнах с глава.
Облекчението му беше осезаемо.
— Благодаря ти.
Максън остана на мястото си, вкопчен в ръката ми като в спасително въже. Чувството беше различно от вчерашния ни момент на близост.
— Знам, че… — подхвана колебливо той. — Знам, че се двоумиш дали да приемеш позицията. Винаги съм знаел, че ще ти е трудно да встъпиш в длъжност. И съм сигурен, че това усложнява нещата. Но… какво е отношението ти към мен? Още ли си решена да останеш с мен?
Размърдах се смутено в леглото, без да знам как да му отговоря.
— Нали ти казах, че не съм способна да размишлявам точно в този момент.
— А, да… — Огорчението му беше толкова доловимо. — Ще те оставя на мира засега. Но в най-скоро време ще проведем този разговор.
Приведе се напред, сякаш за да ме целуне, но аз сведох поглед и той се прокашля.
— Довиждане, Америка — каза и си тръгна.
А аз рухнах наново.
Когато прислужничките ми влязоха, незнайно минути или часове по-късно, ме намериха ридаеща. Обърнах се в леглото и умолителният поглед в очите ми просто нямаше как да им убегне.
— О, госпожице — простена Мери и дойде да ме прегърне. — Да ви подготвим за лягане.
Луси и Ан се заеха с копчетата на роклята ми, а Мери изчисти лицето ми и среса косата ми.
И трите насядаха край мен, мъчейки се да ме утешат. Искаше ми се да им обясня, че не страдах само по Марли, но и заради потресаващата болка, свързана с Максън; ала ме беше срам да си призная колко силни чувства изпитвах, колко заблудена бях.