— Моля ти се — откликнах с ирония аз, неспособна да стърпя гнева си. — Ти си Тройка. Всички знаят, че баща ти е изтъкнат професор и си прекарала целия си живот в библиотеки и пълно удобство. Не би понесла такъв побой, да не говорим за живота на Осмица след това. По-скоро би се молила за екзекуция.
Крис се взираше в мен кръвнишки.
— Не си въобразявай, че имаш някаква представа какво съм и какво не съм способна да понеса. Да не си мислиш, че като си Петица, си единствената изстрадала?
— Не, но съм сигурна, че съм преживяла много по-лоши неща от теб — заявих, извисявайки яростно глас. — А дори аз не бих могла да понеса онова, което сполетя Марли. Просто казвам, че едва ли би се справила по-добре.
— По-смела съм, отколкото предполагаш, Америка. Нямаш и понятие колко съм пожертвала през годините. А допусна ли грешка, изтърпявам последствията.
— И кой е казал, че трябва да има последствия? — поставих й въпроса си аз. — Максън все повтаря колко много му коствал Изборът, колко трудно му било да вземе решение, докато накрая една от нас не се влюбва в друг. Не трябва ли да й е благодарен, задето улеснява преценката му?
Натали, видимо притеснена, направи опит да смени темата.
— Няма да повярвате какво научих вчера!
— Но законът… — отне й думата Крис.
— Америка има право — побърза да се намеси Елиз и редът на диалога ни рухна.
Започнахме да се надвикваме една друга, всяка решена да изкаже мнение, да се обоснове защо смята случилото се за редно или нередно. Впускахме се в разногласие за пръв път, но го бях очаквала още от самото начало. Нямаше начин толкова момичета, събрани на едно място, изправени една срещу друга в съревнование, да не се скарат в крайна сметка.
Докато ние спорехме, Селест измърмори с отнесен глас, наведена в списанието си:
— Получи си заслуженото. Уличница.
Последвалата тишина беше не по-малко напрегната от скандала ни.
Селест погледна през рамо точно навреме, за да ме види как й връхлитам. Изпищя, като се стоварих отгоре й, засилвайки и двете ни към близката масичка за кафе. Чух как нещо се разби на пода, вероятно някоя чаена чаша.
По време на скока си бях затворила очите, а като ги отворих, Селест вече беше под мен и се мъчеше да хване китката ми. Изтръгнах дясната си ръка и с всички сили я зашлевих през лицето. Дланта ми буквално се запали, но си струваше да чуя удовлетворяващото плясване при сблъсъка с бузата й.
Селест моментално изпищя и започна да ме драска. За пръв път съжалявах, че не пусках ноктите си дълги като тези на останалите момичета. Успя да ме одере на няколко места по ръката, което послужи единствено да ме разяри още повече и й спечели още една плесница. Този път цепнах устната й. В отговор на болката пръстите й зашариха по пода, напипаха чинийката от чаената й чаша и Селест я разби в главата ми.
Ударът ме отдалечи от нея и опитах отново да я докопам, но околните вече ни разтърваваха. Погълната от гняв, не бях забелязала, че някой е извикал стражите. Налетях и на един от тях. Омръзнало ми беше да ме теглят насам-натам.
— Видяхте ли какво ми причини? — проплака Селест.
— Затваряй си устата! — изпищях аз. — Да не си продумала и думичка за Марли!
— Тя е побъркана! Не я ли чувате? Видяхте ли какво направи?
— Пуснете ме! — изкрещях, борейки се със стража.
— Ти си пълна психопатка! Веднага ще кажа на Максън. Можеш да се сбогуваш с двореца! — заплаши ме тя.
— Никой няма да говори с Максън точно сега — заяви строго кралицата. Погледна Селест в очите, а после и мен. Разочарованието й беше явно. Аз склоних глава. — И двете отивате директно в болничното крило.
Болничното крило представляваше дълъг, изрядно чист коридор с легла покрай стените. В горната част на всяко висеше завеса, която можеше да се дръпне за уединение на пациента. Из цялото помещение бяха разпръснати шкафове с медицински средства.
Предвидливо настаниха двете ни със Селест в противоположните краища на крилото — нея в близост до вратата, а мен в дъното до прозореца. Още с лягането съперничката ми беше дръпнала завесата около леглото си, за да не ме вижда. Напълно я разбирах. По лицето ми в действителност играеше доста самодоволно изражение. Дори не направих гримаса, докато сестрата обработваше нараненото място над челото ми, където ме беше ударила Селест.
— А сега задръжте леда тук, за да спадне подутината — посъветва ме тя.