Поех си въздух, за да оспоря чутото, но той ме прекъсна:
— От седмици ме молиш за време, Америка, и аз ти го подсигурявам безусловно, защото имам вяра в теб. Умолявам те, имай и ти малко вяра в мен.
Не знаех с какво възнамеряваше да ме накара да размисля, но нима можех да му откажа време, когато той ми беше дал толкова много?
Въздъхнах.
— Добре.
— Благодаря ти. — Гласът му беше пропит от облекчение. — Трябва да се връщам, но скоро ще дойда да те видя.
Аз му кимнах. Максън стана и си тръгна, като спря до вратата, колкото да каже довиждане на Селест. Изпратих го с поглед, питайки се дали не беше лоша идея да му се доверя.
Дванайсета глава
И моите наранявания, и тези на Селест бяха незначителни, така че след час ни изпратиха по стаите. Нарочно не ни изписаха по едно и също време, за да не си тръгваме заедно, и слава богу.
Като изкачих стълбището и свърнах зад ъгъла, видях един страж да върви към мен. Аспен. Макар и да беше понаедрял от тренировки, познавах походката му, сянката му и още хиляди други неща, вкоренили се в сърцето ми.
Като ме наближи, спря и сведе глава в ненужен поклон.
— Бурканчето — прошепна, изправи се и продължи по пътя си.
За части от секундата се сковах на място, напълно озадачена, докато не проумях какво имаше предвид. После закрачих напред по коридора, съпротивлявайки се на порива да хукна към стаята си.
Отворих вратата и останах едновременно изненадана и облекчена да видя, че и трите прислужнички липсваха.
Отидох до нощната масичка, където държах бурканчето, и открих, че самотното ми пени си имаше компания. Отвинтих капачката и измъкнах сгънатото листче. Колко хитроумно от негова страна. Прислужничките ми едва ли биха го забелязали, а и да бяха, за нищо на света нямаше да нарушат границите на личното ми пространство.
Разгънах бележката и прочетох пределно ясните указания в нея. Изглежда, двамата с Аспен имахме вечерна среща.
Планът на Аспен беше доста сложен. Поех по обиколния път до първия етаж, където трябваше да се отправя към вратата до близо двуметровата ваза. Спомнях си я от предишните ми разходки из двореца. Къде по света растяха цветя, нуждаещи се от толкова грамаден съд?
Намерих вратата и се поозърнах, за да се уверя, че никой не ме е видял. За пръв път ми се случваше да се измъкна напълно от зоркото око на стражите. Наоколо нямаше нито един. Отворих бавно вратата и се промъкнах в стаята зад нея. Луната надничаше през прозореца, но смътната светлина в стаята ме поизправяше на нокти.
— Аспен? — прошепнах в тъмнината, почувствах се глупаво, но у мен се надигаше и страх.
— Също като едно време, а? — отвърна ми гласът му, макар че не виждах него самия.
— Къде си? — примижах аз, мъчейки се да открия силуета му.
В този момент сянката на тежката завеса до прозореца се размърда на лунната светлина и Аспен се показа иззад нея.
— Изплаши ме — смъмрих го на шега.
— Нямаше да е за пръв път, нито пък за последен. — В гласа му дочувах усмивка.
Тръгнах към него, блъскайки се във всяко едно препятствие по пътя си.
— Шшш! — предупреди ме той. — Ако продължиш да помиташ всичко пред себе си, целият дворец ще разбере, че сме тук. — В тона му усетих закачка.
— Съжалявам — казах през тихичък смях. — Не може ли да светнем някоя лампа?
— Не. Ако някой види светлината под вратата, като нищо ще ни спипат. Този коридор не е от най-обхожданите, но не искам да рискуваме.
— Откъде знаеш за тази стая? — Пресегнах се и най-сетне ръцете ми докоснаха тези на Аспен. Той ме придърпа в обятията си, а после ме поведе към задния ъгъл на помещението.
— Нали съм страж — беше простият му отговор. — И то много вещ в професията. Познавам цялата територия на двореца от край до край. Всеки проход, всяко скривалище и дори най-тайните стаички. Освен това съм запознат и със смените на стражата, с най-малко проверяваните кътчета и с моментите през деня, когато стражите са най-малобройни. Ако някога ти хрумне да се прокрадваш из двореца, аз съм твоят човек.
— Невероятно — измънках аз.
Седнахме на земята, подпирайки гърбове на широката облегалка на един диван, където лунната светлина застилаше като одеяло пода. Най-накрая можех да различа лицето на Аспен.
— Сигурен ли си, че не се излагаме на опасност? — попитах го сериозно. Възнамерявах поколебаеше ли се дори малко, да изхвърча от стаята на момента. Заради двама ни.