— Знам, че си усетила колко е хубаво да изпращаш пари у дома.
Не се и съмнявах, че мисли за майка си и шестте си братя и сестри. В домакинството им той беше играл ролята на баща, чудех се дали това не го караше да изпитва по-силна носталгия дори от моята.
Той прочисти гърлото си и продължи:
— Но има и други неща, които не бях очаквал да са по вкуса ми. Дисциплината и рутината например. Харесва ми усещането, че правя нещо значимо. Чувствам се някак… на мястото си. Години наред правех инвентаризации и чистех къщи… и мира нямах. А сега знам, че правя онова, което съм роден да правя.
— Значи, отговорът е голямо „да“? Харесва ти да си войник?
— Абсолютно.
— Но не харесваш Максън. И знам, че не одобряваш управлението на Илеа. Някога доста си говорехме по въпроса, а и след целия скандал с кастите на Южняците… Знам, че не си доволен.
Той кимна.
— Намирам сегашното ни правителство за жестоко.
— Тогава как нямаш нищо против да го защитаваш? Сражаваш се с бунтовниците, за да предпазиш краля и Максън. Те са хората, които командват парада, а ти не си съгласен с действията им. Как тогава харесваш професията си?
Той се замисли, дъвчейки.
— Не знам какво да ти кажа. Май звучи налудничаво, но… е, както ти споменах, кара ме да се чувствам полезен. Изправя ме пред предизвикателства и ми позволява да участвам в нещо по-голямо, да придам смисъл на живота си. Вярно, Илеа не е съвършена. Всъщност е доста далеч от съвършенството. Но аз… аз имам надежда — завърши простичко той.
Умълчахме се за момент, докато последната думичка се разливаше в съзнанията ни.
— Имам усещането, че положението ни се е подобрило, макар и да не съм способен да се обоснова с исторически факти. Имам и чувството, че ще се подобрява още повече с годините. Смятам, че пред нас стоят много възможности. Може и да прозвуча глуповато, но това си е моята страна. Знам, че е осакатена, но нима можем просто да я отстъпим на онези анархисти? Това е родината ми. Откачено ли звучи?
Аз отхапах от хляба, размишлявайки върху думите на Аспен. Напомняха ми за къщичката на дървото и за всички онези пъти, в които го бях разпитвала за какво ли не. Дори да не бях на неговото мнение, поне хвърляше светлина върху спорните въпроси. Но по този мненията ни се припокриваха. Даже започнах да проумявам какво би могло да се е криело в сърцето ми през цялото това време.
— Изобщо не звучи откачено. Звучи съвършено смислено.
— А помага ли ти с твоите грижи?
— Да.
— Имаш ли желание да ми споделиш за някои от тях?
Аз му се усмихнах.
— Още не. — Макар че Аспен имаше остър ум и нямаше да се учудя, ако вече ги беше разгадал. Горестният поглед в очите му ми подсказваше, че вероятно е така.
Извърна поглед от лицето ми за момент, прокарвайки пръсти надолу по ръката ми чак до гривничката с копче, увита около китката ми.
— В голяма каша сме се забъркали, а?
— Огромна.
— Понякога гледам на нас като на възел, твърде оплетен, за да бъдат разделени двата му края.
Аз кимнах.
— Вярно е. Толкова много съм привързана към теб. Чувствам се загубена, когато не си наблизо.
Аспен ме придърпа към себе си, плъзвайки ръка от слепоочието ми надолу по бузата ми.
— В такъв случай ще трябва да си останем оплетени.
Целуна ме така нежно, сякаш се боеше, че натиснеше ли малко по-силно с устни, моментът щеше да рухне, заличавайки всичко помежду ни. Може би се боеше с право. Бавно ме разположи върху леглото от възглавници, без да отлепи ръце от мен, проследявайки извивките на тялото ми, докато устните му се впиваха в моите. Чувството беше толкова познато, толкова отпускащо.
Зарових пръсти в късата му коса и си припомних как някога гъделичкаше лицето ми, като се целувахме. Направи ми впечатление колко по-мускулести бяха станали ръцете му, колко по-здрави. Дори начинът, по който ме прегръщаше, се беше променил. Усещах нова самоувереност в прегръдката му, навярно придобита от съзнанието му на Двойка, на войник.
Неусетно дойде време да се разделим и Аспен ме изпрати до вратата. Целуна ме продължително, замайвайки главата ми.
— Ще опитам пак да ти оставя бележка съвсем скоро — обеща той.
— Ще чакам. — Притиснах се към него и го задържах до себе си за един дълъг момент. После, за да не ни навлека неприятности, си тръгнах.
Прислужничките ме подготвиха за лягане, но за мен цялата процедура мина в шемет. Някога Изборът като че ли се състоеше в дилемата: Максън или Аспен. Но сякаш подобно решение далеч нямаше да затрудни сърцето ми, та ето че сега всичко се разрасна в още толкова много въпросителни: Петица или Тройка бях? Когато всичко приключеше, Двойка или Единица щях да бъда? Като войнишка или като кралска съпруга щях да изживея дните си? Дали щях да потъна тихомълком в задния план, където винаги се бях чувствала най-удобно, или щях да изскоча на публичната сцена, от която винаги се бях бояла? Имах ли готовност да загърбя единия начин на живот за сметка на другия? Способна ли щях да съм да не намразя избраницата на Максън, ако моят избраник беше Аспен? А избраницата на Аспен, ако останех с Максън?