Като се пъхнах в леглото и изгасих лампата, си напомних, че решението да дойда в двореца беше лично мое. Вярно, Аспен ме беше помолил да го сторя, а майка ми беше настояла, но никой не ме беше принудил да попълня молбата за участие в Избора.
Каквото и да предстоеше, просто щях да го посрещна. Нямаше друг начин.
Двайсет и трета глава
На влизане в трапезарията направих реверанс на кралицата, но тя дори не забеляза. Погледнах към Елиз, която беше пристигнала първа от другите момичета, но тя просто сви рамене. Седнах тъкмо когато Натали и Селест влизаха в залата, оставайки също толкова незабелязани; накрая пристигна и Крис и зае мястото до мен, без да откъсва очи от кралица Амбърли. Кралицата като че ли се беше вглъбила в свой собствен свят, седеше с прикован в пода поглед и от време на време надзърташе към троновете на Максън и краля, сякаш я мъчеше лошо предчувствие.
Прислугата започна да сервира храната и повечето момичета подхванаха вечерята си, но Крис продължи зоркото си бдение над централната маса.
— Имаш ли представа какво се случва? — попитах я шепнешком.
Крис въздъхна и обърна поглед към мен.
— Елиз се обади на роднините си, за да проучи положението и да ги помоли да посрещнат Максън и краля, като кацнат в Нова Азия. Но те твърдят, че още не са пристигнали.
— Не са пристигнали?
Крис кимна.
— Странното е, че кралят се обадил, като кацнали, и двамата с Максън говорили с кралица Амбърли. Били добре и вече се намирали на новоазиатска почва, само че семейството на Елиз каза, че още не били стигнали до тях.
Сбърчих чело, мъчейки се да осмисля чутото.
— Какво значи това?
— Не знам — призна си тя. — Уж са пристигнали, а ги няма. Нещо ми се губи.
— Хм — измънках аз, понеже нямаше какво да добавя. Как така семейството на Елиз няма да знае, че вече са на тяхна територия? Ами ако всъщност изобщо не бяха стъпвали в Нова Азия? Но къде бяха тогава?
Крис се приведе към мен.
— Има и нещо друго, за което искам да поговорим — прошепна ми тя. — Съгласна ли си да се разходим в градината след закуска?
— Разбира се — отговорих аз, нетърпелива да узная какво имаше да ми казва.
Нахранихме се набързо. Нямах представа какво беше научила, но щом искаше да говорим отвън, очевидно въпросът изискваше дискретност. Кралицата беше толкова отнесена в мисли, че дори не забеляза, като напуснахме трапезарията.
Чувството да излезеш в слънчевата градина беше прекрасно.
— От доста време не съм идвала тук — казах, затворих очи и вдигнах лице към слънцето.
— Обикновено идваш с Максън, нали?
— М-хмм. — След секунда се запитах откъде ли знаеше за това. Всеобщо достояние ли беше?
Прокашлях се.
— Е, за какво искаш да говорим?
Тя спря под сянката на едно дърво и се обърна с лице към мен.
— Мисля, че е крайно време двете с теб да си поговорим за Максън.
— Какво за него?
Тя пристъпи неспокойно от крак на крак.
— Ами бях се настроила за загуба. Май това важи за всички, с изключение на Селест може би. Беше повече от очевидно, Америка. Той искаше само теб. А после се случи онова с Марли и нещата се промениха.
Не знаех как да реагирам на твърдението й.
— И сега се опитваш да ми се извиниш, задето си ме изместила от челното място, или…?
— Не! — натърти тя. — Виждам, че още изпитва чувства към теб. Не съм сляпа. Просто се опитвам да ти кажа, че на този етап май двете с теб сме почти наравно в надпреварата. Симпатична си ми. Смятам те за прекрасен човек и не искам да разваляме отношенията си, независимо от изхода на състезанието.
— Тоест в момента ти…?
Тя стисна ръце пред гърдите си, мъчейки се да намери подходящите думи.