Натали плесна с ръце, а двете с Крис едновременно се тръшнахме върху облегалките на столовете си. Дотогава не бях съзнавала колко напрегнато е било тялото ми през изминалите минути.
— Тъй като са преживели доста усилни няколко дни, решихме да се въздържим от шумни празненства — обади се Силвия. — Възможно е дори да не ги видим преди лягане: всичко зависи от това кога ще потеглят от Нова Азия.
— Благодаря ти, Силвия — каза търпеливо кралицата. Кого го интересуваха подобни неща? — Простете, дами, но ме чака работа. Моля, насладете се на десерта и ви желая спокойна нощ! — Добави тя, а после се обърна и се понесе към вратата, сякаш краката й не докосваха пода.
Крис си тръгна само секунди след нея. Може би отиваше да направи на Максън картичка за добре дошъл.
Аз хапнах набързо и се отправих към горния етаж. Докато вървях по коридора към стаята си, за миг зърнах руса коса, надничаща изпод бяла шапчица, и разпиляна черна пола от униформата на прислужничка, хукнала към стълбището от отсрещната страна. Беше Луси и ми се стори, че хлипаше. Изглеждаше толкова решена да се измъкне незабелязано, че не посмях да викна след нея. Като свърнах зад ъгъла, заварих вратата на стаята ми широко отворена. Понеже нямаше какво да заглуши гласовете им, спорът на Ан и Мери се изливаше невъзпрепятстван към коридора, достигайки ушите ми.
— … защо винаги си толкова строга с нея? — оплака си Мери.
— А какво трябваше да й кажа? Че може да получи всичко, което си пожелае? — контрира я Ан.
— Да! Какво ти пречеше просто да й кажеш, че имаш вяра в нея?
Нещо се вихреше. Затова ли напоследък се държаха така отчуждено една от друга?
— Цели се прекалено високо! — обвини колежката им Ан. — Ще е жестоко от моя страна да й давам празни надежди.
От гласа на Мери струеше сарказъм.
— О, да, понеже последните ти думи преливаха от нежност. Просто завиждаш! — обвини я тя.
— Моля? — сопна се Ан.
— Завиждаш. Не ти понася фактът, че може би има по-големи шансове от теб да постигне нещо, което толкова искаш — изкрещя Мери. — Открай време гледаш отвисоко на Луси, защото си прекарала повече време в двореца, и умираш от злоба, че аз съм родена тук. Защо не се научиш да цениш това, което имаш, вместо да я тъпчеш, за да вдигаш самочувствието си?
— Не това се опитвах да направя! — каза Ан с разтреперан глас.
Сподавеният й плач беше достатъчен да укроти Мери. И моята уста би затворил. До онзи момент идеята, че Ан бе способна да заридае, би ми прозвучала абсурдно.
— Какво лошо има в това да искам по-добър живот? — попита тя през сълзи. — Съзнавам, че е чест да заемам такава позиция, и с радост върша работата си, но не искам да се занимавам с това до края на живота си. Искам повече. Искам съпруг. Искам… — Най-накрая рухна под тежестта на тъгата си.
Сърцето ми се пръсна на хиляди парченца. Единственият начин за Ан да се измъкне от професията си беше да се омъжи. А нямаше изгледи в двореца да се стече цяло стълкновение от Тройки и Четворки, издирващи прислужничка, която да вземат за съпруга. В действителност беше вкоренена в това място.
Въздъхнах, опитвайки да се съвзема, и влязох в стаята.
— Лейди Америка — поздрави ме Мери с реверанс, а Ан последва примера й. С ъгълчето на окото си забелязах, че бършеше трескаво сълзите от лицето си.
Понеже знаех колко горда личност беше, реших да се престоря на разсеяна и просто минах покрай двете им, спирайки се пред огледалото.
— Как се чувствате? — попита Мери.
— Страшно уморена. Смятам да си легна още сега — казах аз, без да отделям очи от фуркетите в косата ми. — Знаете ли какво? Защо не отидете да си починете? Мога да се справя и сама.
— Сигурна ли сте, госпожице? — попита Ан, полагайки огромни усилия да удържи гласа си спокоен.
— Напълно. До утре.
Не се наложи да ги убеждавам повече… и слава богу. Не исках да се занимават с мен точно в онзи момент, а едва ли и на тях им беше до това. След като се измъкнах от роклята си, легнах в леглото и дълго време мислих за Максън.
Дори не знаех какво около него занимаваше мислите. Бяха леко размити и неопределени, но постоянно се връщаха към онзи момент на неземно щастие, когато бях научила, че е невредим и готов да се прибере. А една малка част от съзнанието ми се питаше дали и той беше мислил за мен, докато отсъстваше.
Въртях се в леглото с часове заради абсолютната каша в главата ми. Към един часа сутринта реших, че ако няма да спя, поне мога да почета. Включих лампата и извадих дневника на Грегъри. Прелистих страниците от есента и се спрях на една от февруари.