„Понякога ме досмешава при мисълта колко лесно се получи всичко. Ако съществуваше учебник по сваляне на правителства, несъмнено щях да съм главното действащо лице в него. А нищо не ми пречи и сам да го съставя. Не съм сигурен как ще опиша първата стъпка, тъй като всъщност няма как да принудиш друга страна да превземе родината ти и да повери властта върху вече съграденото в ръцете на идиоти; но при всички случаи бих посъветвал евентуалните лидери на всяка цена да се сдобият с безбожни количества пари.
И все пак охолството не е гаранция за успех. Нужни са средства, но и възможност да се разпореждаш с околните. Фактът, че нямах основа в света на политиката, не ми попречи да си спечеля предаността на хората. Всъщност бих казал, че необвързаността ми с този сектор се явява една от най-силните ми страни. Никой няма вяра на политиците, а и защо да има? Уолис от години предлага на народа празни обещания с надеждата, че някое ще вземе да се сбъдне, а е повече от ясно, че това няма да стане. Аз, от друга страна, му предлагам идеята за промяна към добро. Никакви гаранции, само зрънцето оптимизъм, че промяната е постижима. На такъв етап дори не е важно за каква промяна иде реч. Народът е толкова отчаян, че не го интересува. Дори не му хрумва да попита.
Може би ключът е да запазиш самообладание по време на паника. В момента Уолис е обект на такава омраза, че едва ли не ми е отстъпил президентското си място, а никого не съм чул да се оплаква. Мълча си, не си мръдвам пръста и нося приветлива усмивка на лицето си, докато всички наоколо потъват във все по-дълбока истерия. Един поглед към страхливеца до мен ми е достатъчен да се уверя, че бих изглеждал по-представително на подиума от него самия, стискайки ръката на премиера. А Уолис има такава отчайваща нужда любимец на народа да застане до дясното му рамо, че само две-три пресметливо формулирани уговорки ме делят от пълната власт.
Тази страна ми принадлежи. Чувствам се като момче с шахматна дъска, чиято игра върви сигурно към победа. Аз съм по-умен, по-богат и много по-квалифициран в очите на нация, която ме боготвори поради незнайни никому причини. Но докато някой реши да ги потърси, моментът ще е отлетял. Мога да правя каквото си поискам и вече няма кой да ме спре. Какво следва ли?
Мисля, че е време да срина системата. И бездруго жалката ни република вече е потънала в калта и едва диша. Истинският въпрос е «На чия страна да се причисля?». Как да придам на стремежа си облик, жадуван от нацията?
В главата ми се върти една идея. Дъщеря ми няма да одобри, но това не ме засяга. Крайно време е и тя да свърши нещо полезно.“
Затворих дневника, изпаднала в пълно недоумение. На мен ли ми убягваше нещо? Коя система целеше да срине? Да се разпорежда с околните? На нуждите на народа ли се градеше уредбата на страната ни, или на нечие удобство?
Хрумна ми да се разровя из дневника, за да науча какво беше сполетяло дъщерята, но и без това бях толкова дезориентирана, че се отказах. Вместо това излязох на балкона с надеждата, че свежият въздух ще ми помогне да осмисля току-що прочетените думи.
Вдигнах очи към небето, мъчейки се да подредя мислите в главата си, макар че дори нямах представа откъде да започна. Въздъхнах и плъзнах поглед из градината, докато той не бе привлечен от нещо бяло. Максън бродеше сам из имението. Най-накрая се беше завърнал у дома. Ризата му беше разпасана и не носеше нито сако, нито вратовръзка. Какво правеше навън по това време? Забелязах, че държеше един от фотоапаратите си. Сигурно и той не можеше да заспи от тревоги.
Подвоумих се за момент, но нима имаше с кого друг да обсъдя мъчещия ме въпрос?
— Пссст!
Той извърна глава в моя посока, търсейки източника на звука. Отново изсъсках през зъби, но този път заразмахвах и ръце, за да ме види. Като ми махна в отговор, по лицето му пробяга изненадана усмивка. Аз подръпнах ухото си с надеждата, че ще успее да види тайния ни знак. Той ми отвърна със същото. Посочих първо към него, а после и към стаята ми. Максън кимна и вдигна показалец, за да ми каже, че ще е горе след минутка. Кимнах му и като го видях да влиза в двореца, се шмугнах в стаята си.
Наметнах халата си и прокарах пръсти през косата си в опит да се приведа в що-годе нормален вид. Чудех се как да подхвана темата, тъй като реално ми предстоеше да попитам Максън дали е наясно, че ръководи правителство, чиито идеали бяха далеч по-неалтруистични от насаденото всеобщо схващане. Тъкмо започвах да се питам защо ли се бави толкова, когато на вратата се почука.