Спуснах се да я отворя, а от другата страна ме посрещна обективът на фотоапарата му, запечатвайки озадачената ми усмивка. Изражението ми премина в гримаса, разкриваща неодобрението ми към малката му шегичка, а той запечата и нея, смеейки се през цялото време.
— Ама че си смешник. Влизай вътре — наредих му и го дръпнах за ръката.
Той се подчини.
— Извинявай, не се стърпях.
— Доста се позабави — обвиних го, сядайки на ръба на леглото. Той седна на достатъчно разстояние от мен, за да застанем лице в лице.
— Трябваше да намина през моята стая. — Той щракна бурканчето с монетата и остави фотоапарата си върху леглото ми. Издаде звук, подобен на смях, и отново се обърна към мен, без да ми поднесе обяснение за отклонението си.
— Аха. Е, как мина пътуването ти?
— Странно — призна си той. — В крайна сметка стигнахме до провинциалната част на Нова Азия. Баща ми каза, че местните водели някакъв спор, но докато се отзовем, всичко се беше наредило от само себе си. — Той поклати глава. — Да си призная, стори ми се чиста загуба на време. Прекарахме няколко дни в обиколки из стари градове, мъчейки се да проведем диалог с обитателите им. Татко е доста разочарован от езиковите ми познания и настоява да уча по-усърдно. Сякаш малко ми се струпа на главата в последно време. — Въздъхна той.
— Наистина е малко странно.
— Мисля си, че беше някакво изпитание. Напоследък ми подхвърля доста такива, а понякога не успявам да ги разпозная. Може би този път е искал да тества способността ми да взимам решения или да се справям с неочаквани ситуации. Не мога да съм сигурен. — Той сви рамене. — При всички случаи несъмнено се провалих.
Умълча се за момент, заигравайки се неспокойно с ръцете си.
— Освен това държеше да обсъдим Избора. Май искаше да погледна на нещата от далеч, да придобия перспектива, или нещо такова. Честно казано, омръзна ми всички да коментират решението, което аз сам трябва да взема.
Не се и съмнявах, че виждането на краля за перспектива включваше изгонването ми от главата на Максън. Не ми убягваше начинът, по който се усмихваше на другите момичета по време на вечеря и им кимваше за поздрав по коридорите. С мен никога не го правеше. Внезапно се почувствах неловко и просто не знаех какво да кажа.
Явно и Максън не знаеше.
Прецених, че моментът е неподходящ да го разпитвам за дневника. Разсъждаваше толкова чистосърдечно по тези въпроси — метода му на управление, идеала му за крал, — че не можех да изисквам от него отговори, които далеч не бях сигурна, че има. Едно малко кътче от мозъка ми все не успяваше да се отърси от опасението, че Максън знаеше повече, отколкото беше готов да разкрие, но трябваше да намеря по-сигурни доказателства за това, преди да проговоря.
Той се прокашля и извади малък наниз мъниста от джоба си.
— Та докато обикаляхме градовете, видях ей това в уличното дюкянче на една старица. Синьо е — добави той, посочвайки очевидното. — Май харесваш синьото.
— Обожавам синьото — промълвих аз.
Погледнах малката гривничка. Преди няколко дена Максън бе кръстосвал градче в другия край на света, беше я видял в улично дюкянче… и се беше сетил за мен.
— Не нося нищо на другите момичета, така че май е най-добре да я запазим в тайна, не мислиш ли? — Аз кимнах в знак на съгласие. — Така или иначе никога не си обичала да се хвалиш пред хората. — Каза тихо.
Не можех да откъсна поглед от гривничката. Беше толкова скромна — наниз от шлифовани камъчета, които дори не бяха скъпоценни. Пресегнах се и докоснах с пръст едно от овалните мъниста, а Максън разклати гривната в ръката си, разсмивайки ме.
— Искаш ли да ти я сложа? — предложи той.
Аз кимнах и му подадох свободната си китка, другата беше закичена с копчето от Аспен. Максън прилепи студените камъчета до кожата ми и завърза лентичката, на която бяха нанизани.
— Красота — одобри той.
Усетих как сред морето от тревоги изплува нещо друго: надежда.
Тя окрили натежалото ми сърце и възроди чувствата ми към Максън. Исках да залича всичко след тържеството по случай Хелоуин, да се върна в онази нощ и да остана в обятията му на танцовата площадка. Но в същия момент тази капчица надежда накара сърцето ми да потъне. Ако още живеех в онази нощ, нямаше да имам причина да се усъмня в подаръка му.
Дори да се превърнех в момичето, което баща ми твърдеше, че бях, а Аспен — че не бях… пак нямаше да съм Крис. Крис ме превъзхождаше.