Максън ми беше казал, че предстои елиминация. Знаех, че двете с Крис сме малко по-напред от останалите, но все пак…
— Какъв е смисълът от това? — попита Селест. — Предпочитам да се занимавам с нещо, което наистина ще ни е от полза.
Под загрижения й тон съвсем ясно прозираше нещо друго — новото задание и се струваше или скучно, или плашещо сложно.
Силвия я изгледа с ужасен поглед.
— Това ще ви е от полза! Бъдещата принцеса задължително ще отговаря за един или друг благотворителен проект.
Селест измрънка нещо под носа си и се заигра нервно с химикалката си. Дразнеше ме фактът, че ламтеше за короната, но не искаше да поема никакви отговорности.
Несъмнено бих се справила по-добре от нея на престола, помислих си. И в същия момент осъзнах, че имаше нещо вярно в това. Не можех да се похваля с нейните връзки или с изтънченото държание на Крис, но поне ме беше грижа за околните. А нима това беше незначително?
За пръв път от доста време ме обля истинска вълна на въодушевление. Пред мен стоеше проект, чрез който имах възможност да демонстрирам качеството, отделящо ме от останалите момичета. Бях решена да вложа цялото си старание в това начинание и с малко късмет да постигна нещо значимо. Не беше изключено да загубя надпреварата и дори интерес към победата. Но възнамерявах да се доближа, поне колкото ми беше възможно, до личността на една достойна принцеса и да напусна Избора с гордо вдигната глава.
Положението беше неспасяемо. Колкото и да се мъчех, все не ми хрумваше подходяща идея за благотворителния ми проект. Умувах, четях и пак умувах. Разпитвах прислужничките ми, но и те не бяха от помощ. Искаше ми се да чуя мнението на Аспен, но не бяхме общували с дни. Вероятно се стараеше да е особено предпазлив, тъй като Максън си беше у дома.
Още по-обезпокояващото беше, че Крис очевидно работеше усърдно по презентацията си. Отсъстваше с цели часове от Дамския салон, за да има време за четене; а когато присъстваше, носът й беше заровен в някоя книга или пък драскаше в бележника си с космическа скорост.
По дяволите!
Настъпи петък и като осъзнах, че ми оставаше само седмица, а на хоризонта не се виждаха никакви идеи, ми се прииска да не бях жива. По време на осведомителния бюлетин Гаврил загатна каква ще е програмата за следващото предаване, обяснявайки на зрителите, че след няколко кратки обявления сцената ще бъде предоставена на момичетата.
По челото ми изби тънък слой пот.
Забелязах, че Максън ме гледаше. Когато погледите ни се срещнаха, той вдигна ръка и подръпна ухото си, а аз се колебаех как да постъпя. Не ми се искаше да приемам поканата му за среща, но пък и не исках да го отблъсквам. Затова дръпнах ухото си и по лицето му се изписа облекчение.
Бях на тръни, докато го чаках да се появи, през цялото време кръстосвах стаята, въртейки крайчетата на косата си с пръст.
Максън почука отривисто и без много да чака, отвори вратата и влезе в стаята ми, както правеше някога. Аз се изправих на крака, тъй като ми се струваше, че поводът изисква да се държа малко по-делово от обичайното. Съзнавах колко нелепо изглеждах, но същевременно не бях способна да се сдържа.
— Как си? — попита той, прекосявайки стаята.
— Честно казано, притеснена.
— Защото съм страшен красавец, нали?
Състрадателната му гримаса ме разсмя.
— Трябва да извърна поглед — казах аз в същия дух. — Всъщност главната причина е благотворителният проект.
— О — каза той и седна на масата. — Нямам нищо против да обсъдим презентацията ти. С Крис вече го направихме.
Посърнах. Естествено, че нейната беше готова.
— Та аз дори нямам идея — признах си, сядайки от другата страна на масата.
— Ясно. Разбирам защо нервите ти са обтегнати.
Хвърлих му красноречив поглед, който казваше, че изобщо си няма представа.
— Кое е важно за теб? Все има нещо близко до сърцето ти, за което останалите момичета не са се сетили. — Максън се отпусна назад в стола, опрял едната си ръка върху масата.
Как можеше да е толкова спокоен? Не виждаше ли под какво напрежение бях?
— Цяла седмица размишлявам, но нищо не ми хрумва.
Той се позасмя тихо.
— Бях готов да се обзаложа, че на теб ще ти е най-лесно. Сблъсквала си се с повече трудности в живота си, отколкото останалите четири момичета взети заедно.
— Именно, но не забравяй, че никога не съм опитвала да променя положението си. Там е проблемът. — Загледах се в масата, спомняйки си живота в Каролина с идеална яснота. — Всичко е пред очите ми… как Седмиците получават травми от тежката работа и внезапно биват понижавани до Осмици, понеже стават нетрудоспособни. Как бедните момичета скитат по улиците минути преди вечерния час, готови да влязат в леглото на някой самотен мъж с цената на смешни подаяния. Как децата никога не получават достатъчно — нито храна, нито топлина, нито любов, защото родителите им се бъхтят до смърт. Най-черните ми дни вървят като на лента пред очите ми. Но нима мога да измисля удачно решение на проблема? — Поклатих глава. — Как бих могла да допринеса?