Двайсет и шеста глава
Тръгнах към трапезарията за закуска с малко закъснение. Не исках да рискувам да се натъкна на Максън или да остана насаме с някое от момичетата. Преди да стигна до стълбището, Аспен се зададе по коридора. Изпуфтях нервно, а той се озърна наоколо и чак тогава ме заговори.
— Къде се губиш? — поинтересувах се тихо.
— Работя, Мер. Все пак съм страж. Не си избирам сам работното време и поста. Вече не съм в караула, отговорен за твоята стая.
Стана ми чудно защо, но сега не му беше моментът да разпитвам.
— Трябва да поговорим.
Той се позамисли.
— В два часа слез на първия етаж, тръгни покрай амбулаторното крило и стигни до дъното на коридора. Ще те чакам там, но няма да имам много време.
Аз кимнах. Той ми се поклони отривисто и продължи по пътя си, преди някой да ни е видял заедно, а аз слязох по стълбището, оставайки не особено доволна от разговора ни.
Искаше ми се да крещя. Струваше ми се крайно несправедливо да ни заточват цяла събота в Дамския салон. Посетителите на двореца идваха да видят кралицата, а не нас. Това щеше да се промени, когато някоя от нас станеше принцеса, но сега ми се налагаше да гледам колко прилежно се труди Крис по презентацията си. Останалите момичета също четяха записки или доклади, а от тази гледка ми се гадеше. Трябваше час по-скоро да измисля нещо. Бях сигурна, че Аспен ще ми помогне с някоя идея, и се надявах до вечерта да имам върху какво да работя.
Силвия, която беше дошла да поговори с кралицата, сякаш прочете мислите ми и се отби да ме види.
— Как се чувства моята гордост? — попита тя шепнешком, за да не я чуят другите момичета.
— Чудесно.
— Как върви проектът? Имаш ли нужда от помощ с финалните щрихи? — предложи услугите си тя.
Финални щрихи ли? Как се слагаха финални щрихи на едно голямо нищо?
— Върви чудесно. Сигурна съм, че ще одобриш — излъгах аз.
Тя килна главата си на една страна.
— Много сме потайни, а?
— Само малко — усмихнах се аз.
— Няма проблем. Напоследък се справяш блестящо. Не се и съмнявам, че резултатът ще е фантастичен. — Силвия ме потупа по рамото и се запъти към вратата.
Здравата бях загазила.
Минутите се точеха толкова мудно, че се чувствах подложена на особено коварно мъчение. Малко преди да стане два часът се извиних пред дамите и тръгнах надолу по коридора. Под огромния прозорец в самото му дъно стоеше виненочервен тапициран диван. Седнах да изчакам Аспен. Наоколо нямаше часовник, но минутите течаха неумолимо бавно. Най-накрая Аспен се появи иззад ъгъла.
— Крайно време беше — въздъхнах аз.
— Какво се е случило? — попита той, заставайки с изпънат гръб до дивана.
Толкова много неща, помислих си. Толкова много неща, за които не мога да говоря с теб.
— Възложиха ни една задача, но изпаднах в пълна безизходица. Не ми хрумват никакви идеи, напрегната съм до краен предел и не мога да спя — заизреждах спазматично.
Той се изкиска.
— Каква е задачата? Изработка на тиари?
— Не — казах аз, стрелвайки го с подразнен поглед. — Трябва да съставим план за проект, с който да подпомогнем страната. Нещо като програмата за инвалиди на кралица Амбърли.
— Това ли те тревожи? — учуди се той, клатейки глава. — Защо би те напрегнало подобно нещо? На мен ми звучи занимателно.
— И на мен така ми прозвуча в началото. Само че все удрям на камък. Ти как би постъпил?
Аспен се позамисли за момент.
— Сетих се! Създай програма за междукастова смяна на ролите — каза той с пламнали от оживление очи.
— Моля?
— Програма за междукастова смяна на ролите. Хората от горните касти сменят местата си с хората от долните, за да разберат как живеем ние.
— Идеята ти не ми се струва особено подходяща, Аспен, не и за този проект.
— Напротив, страхотна е — настоя той. — Представяш ли си човек като Селест да съсипва маникюра си, зареждайки рафтове по магазини? Добър урок ще им даде.
— Какво те прихваща? Нали някои от стражите са Двойки по рождение? Не дружиш ли с тях, откакто си тук?
— Нищо не ме прихваща — отвърна той с отбранителен тон. — Същият съм си като преди. Ти си онази, която е забравила какъв беше животът в къща без отопление.
Аз изопнах гръб.
— Не съм забравила. Просто се опитвам да измисля социален проект, с който да сложа край на част от тези несправедливости. Някой може да оползотвори идеята ми, дори аз да си отида вкъщи, затова трябва да е качествена. Искам да помогна на народа си.