Зачудих се дали прабаба и прадядо просто не бяха имали с какво да са от полза, или бяха отказали да стават част от това. Надявах се да е второто.
Каква фамилия съм щяла да нося? Дали татко знаеше?
Цял живот ме бяха заблуждавали, че Грегъри Илеа е бил герой, човекът, спасил родината ни от ръба на пропастта. Когато очевидно е бил гладно за власт чудовище. Що за човек манипулираше хората така безочливо? Що за човек пласираше дъщеря си за своя лична изгода?
Вече гледах на прочетените преди време писания с нови очи. Не твърдеше, че иска да бъде добър баща; просто искаше да изглежда като добър баща. Щеше да играе по правилата на Уолис… за момента. Беше злоупотребявал с подкрепата на младото поколение. Още от самото начало всичко е било игра за него.
Гадеше ми се. Станах и закрачих по пода, мъчейки се да побера всичко това в главата си.
Как бе възможно цяла глава от историята да изчезне от народното съзнание? Защо никой не проронваше и дума за някогашните държави? Къде се беше дянала всичката тази информация? Защо никой не беше осветлен?
Отворих очи и отправих поглед към небето. Струваше ми се невероятно. Все някой трябваше да е възразил, да е разказал истината на децата си. И сигурно имаше такива хора. Често се бях питала защо татко ми забраняваше да говоря за оръфания учебник по история, скрит в стаята му, и защо всеизвестните исторически факти за Илеа така и не бяха отпечатани. Вероятно защото, ако пишеше черно на бяло, че Грегъри Илеа е бил герой, народът щеше да възроптае. Но ако всичко вечно опираше до спекулации, ако едни хора разправяха едно, а други го оспорваха, как изобщо щеше да оцелее истината?
Питах се дали Максън знаеше.
Внезапно ме сполетя един спомен. Неотдавна, когато Максън ме беше целунал за пръв път, всичко се беше случило така неочаквано, че се бях отдръпнала от него, което пък го бе накарало да се почувства неловко. После, осъзнавайки, че всъщност исках да ме целуне, му бях предложила просто да заличим онзи спомен и да посеем нов в паметта си.
„Америка — беше ми казал той, — не мисля, че можеш да промениш историята. На което аз бях отвърнала: Естествено, че мога. Пък и нали само двамата сме й свидетели.“
Бе го казала на шега. Естествено, че ако двамата заживеехме заедно, щяхме да си спомняме какво всъщност се беше случило, пък било то и глупаво. Нямаше да заменим спомена с по-съвършена история, само и само да звучи добре.
Но Изборът реално беше развлекателна програма. Ако с Максън ни попитаха в ефир за първата ни целувка, щяхме ли да си признаем истината? Или щяхме да запазим онази малка подробност в тайна? Щяхме да я отнесем със себе си в гроба и онази част от секундата, която бе изиграла толкова важна роля във взаимоотношенията ни, щеше да се загуби с нас.
Наистина ли беше толкова елементарно? Натрапваш една история на цяло поколение и я повтаряш, докато не се приеме като факт? Нима си бях направила труда да попитам по-възрастни от майка ми и баща ми хора какво бяха преживели те и родителите им? Старчоци. Какво пък знаеха те? Колко арогантно бях гледала на тях. Почувствах се безкрайно глупава.
Но важното в случая не беше как тези прозрения ме караха да се усещам. Важното беше какво можех да направя с тях.
Бях изживяла целия си живот дотук заклещена в собствената си ниша в обществото; и понеже обичах музиката, не се оплаквах. Но бях искала да бъда с Аспен, а тъй като той беше Шестица, срещахме големи трудности. Ако Грегъри Илеа не беше проектирал законите в страната ни така безсърдечно, удобно разположен на бюрото си преди толкова години, двамата с Аспен нямаше да се разделим и изобщо нямаше да познавам Максън, камо ли да изпитвам чувства към него. Всъщност Максън дори нямаше да е принц. Ръцете на Марли щяха да са невредими и двамата с Картър нямаше да живеят скътани в стая, която едва побираше леглото им. Джерад, сладкото ми братче, щеше да е свободен да учи колкото си иска, вместо да се чувства длъжен да рисува.
Подсигурявайки си комфортен живот в прелестна къща, Грегъри Илеа бе отнел на почти целия народ възможността дори да опита да постигне същото.
Максън ми беше казал, че ако искам да науча кой е, просто трябваше да попитам. Бях се страхувала да погледна в очите вероятността и той да се окаже такъв човек, но беше крайно време да узная. Щом се налагаше да взема решение дали да остана в Избора, или да се прибера вкъщи, трябваше да знам от какво тесто е замесен.